Пое си кратко, но дълбоко въздух, почти като въздишка. Обърна се и тръгна надолу по коридора към своята кабина.
ЧЕТИРИ
През следващите четири дни Клетус старателно избягваше Мелиса и баща й — и същевременно беше пренебрегван от Де Кастрис и Патер Тен. Познанството му с Мондар обаче се задълбочи — обстоятелство, което намираше не само приятно, но и интересно.
На петия ден след излитането им от Земята междузвездният кораб навлезе в орбита за кацане около Кълтис. Подобно на посестримата си — планетата Мар, Кълтис беше зелен топъл свят с неустойчива ледена покривка и две големи континентални суши, северна и южна, също като Земята в периода преди разцепването и отделянето на Антарктида, Австралия, Африка и Южна Америка, в геологичното минало на родната планета. Совалките от по-големите градове на различните колонии на Кълтис започнаха да пристигат, за да приберат пътниците.
На Клетус му хрумна да се опита да телефонира в Главната квартира на Съюза в Бакхала, за да докладва и да получи информация къде е настанен. Но всички връзки въздух-земя се оказаха заети от хората на Нова Земя. С малко разузнаване откри Патер Тен, който говореше по телефона от името на Дау де Кастрис. На едно превозно средство, което имаше претенциите да е с неутрална регистрация, това беше явна проява на предпочитание. Хрумването на Клетус прерасна в подозрение, че един от тези телефонни разговори най-вероятно се отнасяше за него.
Отдалечавайки се от телефона, се огледа и зърна синята дреха на Мондар, застанал до затворения люк в средата на кораба, само на няколко крачки от Мелиса и Ичан Кан. Накуцвайки, Клетус се запъти бързо към екзота.
— Телефоните са заети — обясни той. — Мислех да поискам инструкции от Главната квартира на въоръжените сили на Съюза. Кажете ми има ли напоследък голяма активност на партизаните от Нова Земя около Бакхала?
— Направо са пред прага ни — отговори Мондар. Той изгледа Клетус проницателно. — Има ли някакво значение? Чак сега ли се сетихте какво впечатление направихте на Дау през онази първа вечер?
— Тогава ли? — Клетус повдигна едната си вежда. — Искате да кажете, че Де Кастрис ще си направи труда да превърне всеки срещнат от него полковник в специална цел за партизаните?
— Не всеки, разбира се — Мондар се усмихна. — Но в случая нямате повод за тревога. Вие ще пътувате до Бакхала с Мелиса, Ичан и с мен във военна кола.
— Това е успокоително — каза Клетус, но мислите му бяха насочени другаде. Очевидно какъвто и резултат да беше постигнал с Дау де Кастрис, той не беше останал незабелязан от Мондар. В това няма нищо лошо, помисли си Клетус. Пътят към неговата цел беше осеян с уловки за определен тип проницателен ум, който би предвидил намерения, невидими за обикновените хора. Точно такъв начин на мислене притежаваше Де Кастрис, а пък Мондар беше достатъчно умен и задълбочен, за да изпробва върху него замисъла си.
Звукът на гонг се вряза в шума от разговорите.
— В момента се приземява совалката от Бакхала — избръмча гласът на първия офицер от говорителя на стената. — Приземява се до средния люк совалката от Бакхала. Всички пътници за Бакхала да се приготвят за качване… Клетус усети, че го повличат напред при отварянето на люка, зад който лъсна белият метал на тунела към совалката. Тълпата го раздели от Мондар.
Совалката не беше нищо повече от тесен неудобен въздушен автобус. След ръмжене, пропадане и друсане тя най-накрая се приземи с плъзгане върху бетонна площадка, заобиколена от джунгла — зелен декор, изпъстрен с яркочервени и яркожълти нишки.
След като се измъкна навън в ярката слънчева светлина, Клетус се отдръпна настрана от тълпата, за да се ориентира на спокойствие. С изключение на една малка постройка петдесетина метра, наоколо нямаше друга следа от човешка дейност, освен совалката и бетонната площадка. Джунглата се извисяваше над сто метра и заобикаляше всичко околовръст. Обикновен, почти приятен тропически ден, помисли си Клетус. Той се огледа за Мондар — и изведнъж беше поразен от нещо като беззвучна емоционална експлозия.
Въпреки че се почувства разтърсен, той се досети какво се беше случило. Това беше „шок от смяната на ориентиране“ — едновременен внезапен допир с цял спектър от различия с познатото. Разсеяността му, когато стъпи на тази почти земна сцена, беше усилила ефекта.
След като се поуспокои, той изведнъж забеляза, че небето не беше синьо, а синьозелено. Слънцето беше по-голямо и с по-тъмнозлатист цвят от това на Земята. Жълтите и червените нишки в зеленината не се дължаха на цветове и пълзящи растения, а бяха самите жилки, минаващи по листата. Въздухът беше натежал от влага, изпълнен с различни миризми, които образуваха един аромат, смес от настъргано мускатово орехче и смачкана трева. Освен това вибрираше от ниския, но постоянен хор на насекоми и животински крясъци, вариращ от високите тонове на малка флейта до мекото бумкане на празен варел — и всичко това, придружено от скрибуцане, нехарактерно за Земята.