Той се подсмихна. Беше дебел, така както и стар, и мисълта, че ще може да надхитри този необикновен младок, докато си седеше удобно разположен в собствения си дом в Спейнвил му достави огромно удоволствие. Той нареди по целия периметър около града да се разположат тежки лъчеви оръдия и всичко подстъпи да се минират. За да се пробие подобна отбрана щяха да бъдат необходими много повече от леко въоръжените дорсайци, независимо, че техният брой беше равен на хората, с които разполагаше в града.
А междувременно войските на Клетус вече действаха. Една разнородна сбирщина от цивилни камиони и други тежкотоварни средства с плъзгачи на въздушни възглавници, бяха предварително прехвърлени в местността, където се приземяваха совалките. Същите тези средства, сега се придвижваха като транспортен конвой, шофирани от въоръжени дорсайци. Те пресякоха границата с Армой и се насочиха към вътрешността, където беше града и неговото ново летище, предизвиквайки паника сред жителите.
— Ще стоим тук! — изгрухтяваше Лу Мей при всяко тревожно съобщение, което пристигаше от Армой, с искане да изпрати експедиционен корпус, за да ги защити от пристигащите дорсайци. Той обаче не изпрати никакви сили към Армой, а остана там, наблюдавайки другата команда на Клетус, която също беше приведена в действие, и изглежда се беше насочила към някой от другите градове-държави. Все още Лу Мей не предприемаше нищо, и наистина след като подмина Спейнвил, първата команда на Клетус се обърна и се озова зад него. В същото време, командата, която заплашваше град Армой, също промени намеренията си и се настани пред Спейнвил. И така, само за няколко дни града се оказа обкръжен от дорсайски части.
Лу Мей ликуваше и пляскаше по дебелите си колена. Колкото и да беше любопитно, в щаба на Клетус извън града, имаше също един човек, който изпитваше не по-малко задоволство от развитието на нещата. Това беше канцлерът Ад Рейс, представител на правителството на Бреда, който придружаваше Клетус в ролята си на „наблюдател“.
— Отлично, маршале. Отлично! — Рейс, тънък, с високо чело, приличащ на учен мъж, облечен в дълга, черна официална наметка на канцлер, потриваше от радост слабите си ръце. — Успяхте да хванете армията им в капан. А те нямат други сили, които да им дойдат на помощ. Прекрасно извършено!
— Вместо на мен би трябвало да благодарите на генерал Лу Мей за това — забеляза Клетус сухо. — Той няма от какво да се страхува толкова, разположен зад своите минни полета. Друго би било, ако се срещнем в открито сражение, където дорсайците са много по-подвижни от неговите войници. Той разполага с повече хора и е в по-изгодна позиция.
— Но вие няма защо да превземате града с щурм! — възрази Рейс. — Ще се снабдявате от провинцията или от самата Брета. Лу Мей е откъснат от външните си снабдители. Ще бъде въпрос на време да ги накараме да гладуват!
— Може би няма да е толкова лесно — възрази Клетус — освен, ако е бил необичайно разсеян, докато е подготвял другите неща, и да е забравил да осигури достатъчно запаси за града и войските, за да издържат по-дълго време, отколкото можем да си позволим да ги обсаждаме.
Рейс се намръщи. Очевидно не него му се струваше, че този дорсайски маршал възприема прекалено мрачно положението.
— Възразявате срещу обсадата на града ли? — поиска да знае той. — Ако е така, аз може би трябва да ви уведомя, че правителството на Брета смята това за оптимално — и в действителност единствено — решение, да хванете в капан Лу Мей.
— Не възразявам — засега — отговори спокойно Клетус. — Но само защото съществуват военни причини за това, доста различни от мнението на вашето правителство. Може би трябва да ви напомня, канцлер, че едно от моите условия при приемането на задачата от колонията Брета, както и с всяко друго правителство, с което сключвам договор, е това, че аз, единствен, ръководя акцията.
Той се извърна и седна зад бюрото в кабинета, намиращ се във временната полева конструкция.
— А сега, ако ме извините, имам да свърша някои работи.
Рейс се поколеба, после се завъртя кръгом и излезе. Клетус продължи обсадата три седмици, поставяйки бруствери и копаейки окопи около града, все едно, че имаше намерения да стои там за неопределено време. А междувременно, с изключение на случайна размяна на изстрели, между отбранителите и нападателите нямаше сериозни конфликти.
Във въздуха положението беше подобно. Дорсайски самолети патрулираха над и около града за да предотвратя влизането и излизането на транспортни средства от градовете-държави. Но освен това нямаше въздушни сблъсъци. Както при повечето вътрешноколониални въоръжени конфликти, въздушните боеве се избягваха благодарение на някакво мълчаливо споразумение, подобно на това, с което беше забранено използването на отровни газове по време на Втората световна война на Земята. Предмет на въоръжените битки между технологично бедните общества, каквито бяха младите колонии, беше не толкова унищожаването на производствения капацитет на врага, а отнемането му. Човек не унищожаваше с бомби това, което искаше да притежава. А щом като заводите и оборудването бяха ценни за цивилизацията, то хората, които притежаваха умението да работят с тях бяха почти толкова ценни.