— Ти не можеше да бъдеш сигурен в това — че искат да ни унищожат!
— Не бих могъл да бъда по-сигурен. Също както и всеки друг, който се замисли над нещата. Ние печелихме всяка битка и доказвахме, че сме по-добри от техните войски. Ако това беше продължило още малко, в новите светове повече нямаше да има нужда от войници на Съюза и Коалицията. А заедно с това щеше да изчезне и всякаква необходимост от военна подкрепа от Земята, а с това и влиянието на Земята върху колониите. Ако те победят, ще запазят контрола си над новите светове. Докато ако ние победим…
— Да победим! — изсумтя Ичан, който беше също в стаята.
— Ако ние победим — повтори Клетус, гледайки твърдо към по-възрастния мъж — ние ще разрушим този контрол завинаги. Битката между нас сега е за съществуване — когато свърши, или Земята, или Дорсай ще бъде изключен от новите светове. Настъпи продължителна тишина, през която Мелиса го гледаше с необичайно разширени очи. — Не мога да повярвам! — каза накрая те. Обърна се към баща си. — Татко…
— О, всичко е съвсем вярно — каза с равен глас Ичан от другата страна на стаята. — Ние бяхме прекалено победоносни — с първите сражения на Клетус на Нютон и други подобни. Подплашихме Съюза и коалицията. И сега са решили да се защитят. Те са много големи, а ние сме много малки… И освен това сме изпратили всички, които можехме.
— Няма останали дори и резерви — допълни Клетус.
Ичан не каза нищо. Мелиса се обърна отново към клетус.
— Не — каза той, въпреки че тя не беше проговорила. — Нямам намерение да загубя.
Ичан все още мълчеше. В тишината, в далечината се чу звънецът на входната врата. Секунда по-късно адютантът отвори вратата.
— Ребон, Пълномощникът от Екзотика на Дорсай, сър — каза той.
— Въведи го. — Адютантът се отдръпна и в стаята влезе слаб мъж в сина роба.
Лицето му носеше типичното екзотианско спокойствие, но изражението му беше сериозно. Той се приближи към Клетус и двамата с Ичан се изправиха.
— Боя се, че нося някои лоши новини, Клетус — каза той. — Военни сили на Съюза и Коалицията са завладели електростанцията на Мар, заедно с цялото оборудване и специалистите.
— На каква основа? — рязко каза Ичан.
— Коалицията предявява претенции към Организацията на напредналите общества на Нютон — отвърна Ребон, извръщайки се леко към Ичан. — Те са завзели станцията, като разплащане за техните претенции. Мондар — той се обърна към Клетус — ви моли за помощ.
— Кога се случи това? — попита клетус.
— Преди осем часа — отвърна Ребон.
— Осем часа! — избухна Ичан. На най-бързият междузвезден кораб — а нямаше друг известен способ за предаване на съобщения в междузвездното пространство — бяха необходими поне три дни за да преодолее светлинните години, между Мар и Дорсай. Очите на Ребон леко се замъглиха.
— Уверявам ви, че е вярно — промълви той.
— А откъде са дошли войските? — продължи да разпитва Ичан. Той хвърли поглед към Клетус. — Нали се предполагаше, че нямат повече части?
— Без съмнение от Хармония и Асоциация — отвърна Клетус.
Ребон вдигна бавно погледа си към Клетус.
— Това е вярно — каза той с известна изненада. — Очаквахте ли го?
— Очаквах, че деКастрис ще наеме помощ от Хармония и Асоциация — каза кратко Клетус. — Веднага тръгвам.
— За Мар ли? — В гласа на Ребон прозвуча облекчение. — Означава ли това, че ще намерите хора за да ни помогнете?
— Не. Сам. За Кълтис — каза Клетус на излизане от стаята — да говоря с Мондар.
До кораба, който щеше да го отведе на Кълтис той се сблъска с вицемаршал Арвид Джонсън и бойния оператор Бил Атайър, на които беше наредено да го чакат там. Клетус спря за момент да говори с тях.
— Е, все още ли, мислите, че работата която ви възложих, да отбранявате Дорсай е нищожна?
— Не, сър — Арвид спокойно го погледна.
— Добре. Тогава всичко зависи от вас. Знаете принципите, на които трябва да се подчинява всяко ваше действие. Желая ви успех.
— Благодарим ви — каза Бил. — И на вас пожелаваме успех, сър.
Клетус се качи по стълбата и входната врата се затвори зад него.
Пет минути по-късно корабът подскочи с гръм към небето и се изгуби в пространството.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТ
След последната им среща у Мондар бяха настъпили едва забележими промени. По лицето му не се забелязваха нови бръчки, нито в косата му беше посивяла, но сините очи, подобни на тези на Мелиса, бяха придобили по-дълбок цвят, като че ли изминалото време беше издълбало нови нива на разбиране в съзнанието зад тях.
— Значи няма да можеш да ни помогнеш на Мар, Клетус? — бяха думите, с които го поздрави при пристигането.