— Недей! — каза Ичан. Дау спря. Отвън се чуха още гласове, които викаха.
Ичан се изправи и отиде към падналото оръжие, все още държейки в рака пистолета си. Той вдигна лъчевата пушка и се наведе над Свахили, който едва дишаше. — Съжалявам, Раул — каза нежно Ичан.
Свахили погледна към него и почти се усмихна. Полуусмивката замръзна върху лицето му. Ичан посегна и със старомоден жест леко затвори клепачите на неподвижните очи. Той се изправи в момента, когато вратата се отвори рязко и в стаята нахлу Арвид с автоматична пушка в ръка, следван от близо от Бил Атайър.
— Всичко наред ли е тук? — попита той, поглеждайки към Клетус.
— Наред е, Арв — отговори Клетус. — А навън как е?
— Хванехме всички — отвърна Арвид.
— Тогава ще трябва да побързате — отбеляза сухо Дау. — Всичките ми групи са в постоянна връзка на отворен канал. Само след минути тук ще пристигнат нови отделения. И тогава къде ще избягате?
— Изобщо нямаме намерение да бягаме — Арвид го погледна. — Всички ваши части на Дорсай са пленени.
Дау се вторачи в него. Черните очи се сблъскаха със сините.
— Не вярвам — каза той категорично. — Тук нямаше нищо друго освен жени, деца и стари хора.
— И какво от това? — попита Клетус. Дау се обърна за да го погледне. Клетус продължи. — Не вярваш ли, че мога да победя няколко хиляди елитни части на Коалицията, само с помощта на жени, деца и старци?
Дау продължи да го гледа няколко секунди без да отговори.
— Да — каза той най-накрая. — Ти, Клетус — вярвам, че ти би го направил. Но ти не беше тук. Той повдигна дясната си ръка и посочи с пръст към Клетус. — Нещото което забравяш…
От ръкава на сакото му излезе малко беззвучно облаче, бяла пара. Нещо подобно на тежък ковашки чук като че ли удари Клетус в дясната горна част на гръдния кош. Той се препъна и само ръба на масата му попречи да падне.
Арвид направи дълга, бърза крачка към Дау, с ръка приготвена за саблен удар.
— Не го убивай! — извика Клетус с малкото въздух, който му беше останал.
Ръката на Арвид промени посоката. Тя се спусна и обхвана протегната ръка на Дау. Той повдигна ръкава и те видяха прикрепена към китката му една тръба за изхвърляне на единични стрели за парализиране на рефлексите. Арвид освободи лентата, с която тръбата беше закрепена и хвърли тръбата в ъгъла на стаята. Той хвана и другата ръка на Дау, но там на китката му нямаше нищо.
— Не мърдай — обърна се Арвид към Дау. Мелиса беше вече до Клетус.
— Трябва да легнеш — каза му тя.
— Не. — Той поклати глава, опитвайки се да се отскубне от ръцете й. Не можеше да разбере каква вреда му беше причинила стрелата, но горната дясна част на тялото му беше безчувствена и усещаше как го обзема слабост. Той се бореше с нея с цялата сила на физиологичната дисциплина, която притежаваше. — Има нещо което трябва да му кажа.
Той се облегна с благодарност върху края на масата, която го подпираше.
— Чуй ме, Дау. Ще те изпратя обратно на Земята. Нямаме намерение да те убием.
Дау го погледна безстрашно и почти любопитно.
— Ако е така, съжалявам, че стрелях по теб. Мислех, че ще се измъкна и смятах да те вземе с мен. Но защо ще ме изпращаш на Земята? Знаеш, че ще събера нова войска и пак ще дойда за теб. И следващия път може да те надвия.
— Не — поклати глава Клетус. — Земята загуби своето влияние върху новите светове. Ще им кажеш това, когато се върнеш. От сега нататък всяка колония може да наема на половина по-малко дорсайци отколкото Съюзът и Коалицията ще осигурят на техните врагове. Дорсайците винаги ще побеждават и всяка колония може да си позволи да ги наема.
Дау се намръщи.
— Ти си този, който прави силни дорсайците. А ти не си вечен.
— Но аз съм. — Клетус трябваше да спре за да се пребори със замайването, което заплашваше да го превземе. Макар и бавно той отново спечели битката. — Точно както каза — аз не бях тук, когато сте пристигнали. А една планета, пълна само с жени, деца и старци ви победи. Това стана все едно, че съм бил тук. Виждаш ли тези двамата? — Той кимна немощно към Арвид и Бил.
— Те са две части от мен — каза той почти шепнешком. — Теоретикът и генералът. Единствените нареждания, които им оставих беше да отбраняват Дорсай. И те го направиха по начина, по който щях да го направя и аз — все едно че съм бил тук, също както знаех, че ще ме измъкнат от теб. Вече няма да има край за Дорсайците. Земята никога няма да има войски, които да ги победят. — Слабостта го обхвана и той се опита да я отблъсне.
— …защо — чу той Дау да казва. Той погледна към мъжа и видя слабото лице, заобиколено от черни коси и посивели слепоочия да плува като в мъгла.