Джеймс Хадли Чейс
Такъв е животът
Глава първа
Стенният часовник показваше 3:50, когато телефонът върху бюрото на сержант Биглър иззвъня.
Биглър — широкоплещест, луничав мъж в края на тридесетте, се намръщи, погледна стенния часовник, отпусна голямата си космата ръка върху слушалката, вдигна я и отсечено отговори:
— Биглър да. Слушам?
— Хари Браунинг те търси — каза му сержантът от централата. Иска да говори с теб. Гласът му звучи така, сякаш е готов да си оскубе косите.
Биглър се намръщи още повече. Хари Браунинг беше собственик на „Раковината“, един от трите най-престижни ресторанта в Парадайз Сити. Беше личен приятел на кмета и на капитан Теръл, шефа на полицията. В очите на Биглър това го поставяше в категорията на недосегаемите.
— Свържи ме, Чарли — отговори Биглър и посегна за цигара. Погледът му спря със съжаление върху последния пакет в картонената кутия. Беше допил кафето си преди половин час. Биглър имаше две слабости — кафето и цигарите.
— Прати някого за кафе, Чарли. Пресъхнал съм.
— Добре — каза Чарли Танър смирено. Той постоянно трябваше да изпраща някого за кафе. — Ето ти Браунинг.
Последва изщракване по линията и дебел мъжки глас, изръмжа:
— Ти ли си Биглър?
— Да, мистър Браунинг. С какво мога да ви бъда полезен?
— Ужас! Случи се нещо много неприятно! Имам труп в ресторанта. Искам да дойдеш бързо и да ме отървеш. Слушай, Биглър, за теб това може да е само полицейска процедура, но за мен е проклятие. Не искам да се шуми за това. И когато казвам, че не искам, точно така трябва и да бъде. Разбираш ли? Ако пресата се докопа до това, ще хвърчат глави! И няма да ме е грижа чии ще бъдат. Достатъчно ясен ли съм?
Биглър се изправи, горещината сякаш изчезна от задимената стая.
— Разбирам, мистър Браунинг. Не се тревожете. Идвам веднага.
— Единственото, което ме тревожи, е всичко да бъде както трябва! Направи го така и аз няма да се тревожа… а и ти също! Браунинг затвори телефона.
Биглър направи гримаса, след това чукна няколко пъти по вилката. Когато телефонистът се обади, Биглър запита: — Има ли репортери долу, Чарли?
— Хамилтън от „Сън“. Заспал е полупиян. Защо? Случило ли се е нещо?
— Още не знам, но има нещо. Слушай, Чарли, трябва да изляза. Ако Хамилтън попита къде съм, кажи му, че ме боли зъб и съм си отишъл в къщи. Кой е дежурен?
— Зъб ли те боли? — попита Танър загрижен. — Съжалявам, Джо. Аз?
— Остави съжаленията — сряза го Биглър — кой е дежурен?
— Мандрейк. Той излезе за кафето ти — каза Танър с упрек в гласа. — Джаксън е тук, пуснал е корени.
— Изпрати го да ме смени. Хес още ли е там?
— Всеки момент си тръгва.
— Спри го! Кажи му да ме изчака. Слизам веднага.
Биглър навлече якето си, потупа страничния джоб да се увери, че пистолетът му е там, грабна последния пакет цигари и излезе от стаята на детективите, тичайки надолу към приемната.
Фред Хес, шеф на отдел „Убийства“, се беше облегнал на стената с отегчен израз върху дебелото си кръгло лице.
— След минути щях да съм вън от този кокошарник — подметна той със съжаление.
— Какво става?
Биглър заслиза надолу по стълбите към паркираната полицейска кола. Влезе в колата и включи двигателя. Хес се намести до него.
— Мъртва в „Раковината“. Браунинг се е насадил. — Биглър потегли надолу по пустата главна улица.
Хес измърмори:
— Убийство?
— Не каза. Аз и не питах. Ще разберем, когато пристигнем. Не беше в настроение да отговаря на въпроси.
— Бас държа, че е така — изсмя се Хес. — От това, което съм чувал за заведението, само труп им липсва сега. Ходил ли си там, Джо?
— С моята заплата? — Биглър караше по крайбрежната улица. Край плажа бяха паркирани само няколко коли. Нямаше движение. Трябва да внимаваме, Фред. Браунинг завърта доста пари в града.
— Ако е убийство, няма значение колко пари завърта. Това е събитие.
— Да… но още не знаем дали е убийство. Дай аз да водя следствието. Браунинг има доста влиятелни приятели.
— Твое е, приятел. Знам кога да си държа езика зад зъбите.
Ресторант „Раковината“ беше в другия край на крайбрежната улица заобиколен с тревни площи, цветни лехи и ярко осветени палми. Три мраморни стъпала водеха към внушителен вход. Затваряха в 2:30 през нощта и сега фоайето се осветяваше само от един полилей и няколко мъждукащи аплика, който хвърляха удължени сенки върху дебелия червен килим.
Биглър и Хес слязоха от колата, изкачиха стълбите, минаха през въртящата се врата и се озоваха в просторното фоайе, където ги очакваше Луис, висок, аристократичен оберкелнер.
Надменен и горд, Луис рядко се стряскаше, но Биглър забеляза, че сега е разстроен.