— Довиждане, Норена. Не се безпокой. Всичко ще се оправи. Обикновено става така.
— Довиждане, д-р Греъм, благодаря ви. Тя се обърна и бързо напусна кабинета.
— Багажът готов ли е? Едва ли ще се връща. Нали това е последният семестър?
— Взе само чантата си. Останалите неща ще изпратя на адреса.
— Добре. Тогава тръгвам и да се надяваме?
Сбогуваха се и Алжир бързо слезе по стълбището. Качи се до Норена. Потегли надолу към изхода и излезе на шосето. Шофираше с умерена скорост през Маями. Изкушаваше се да натисне по-силно газта, но съзнаваше, че случайна злополука или нарушение може да провалят най-отчаяния план за спечелване на големи пари.
Когато опитваше да се измъкне от задръстването при кея „Флорида“, Норена колебливо се обади:
— Опасно ли е пострадала мама, мистър Тебъл?
— Зле е, Норена, — каза Алжир. — Не трябва да се тревожиш. В този момент ние двамата не можем да й помогнем.
— Злополуката с кола ли е?
— Да. Слязла от тротоара и шофьорът не успял да спре.
— Била ли е пияна?
Алжир се смути. Хвърли поглед към момичето до себе си. Тя гледаше втренчено напред, бледа и вцепенена.
— Пияна? Какво искаш да кажеш? Не бива така да говориш за майка си.
— За мен мама е повече от всичко на света! — каза момичето с такава страст, че Алжир трепна. — Аз я разбирам. Знам какво е преживяла. Тя прави всичко за мен. Жертва се за мен. Зная, че пие. Била ли е пияна?
Алжир се размърда обезпокоен и накрая каза:
— Не. Виж какво, Норена, в момента работя по един особен случай и обмислям нещо. Моля те, успокой се. Ще те заведа при майка ти максимално бързо… Разбираш, нали?
— Съжалявам, че пречих.
Алжир пак трепна. Големите му загорели от слънце ръце стиснаха волана. Не искаше да знае нищо за това момиче. Искаше то да остане анонимно, като Джони Уилямс. Беше достатъчно просто да влезе през вратата на спалнята му и да стреля в него. Не го познаваше. Все едно, че стреляше в мишена. Ако разрешеше на момичето да говори и установи духовен контакт, как щеше да се застави да го убие. Дори сега след тези няколко реплики, го изби студена пот. Започна да му се гади.
Беше се измъкнал от задръстването и караше по магистралата 4А, наведен напред и съсредоточен върху пътя.
Самолетът от Ню Йорк се приземи навреме на летището в Маями. Пътниците започнаха да се събират във фоайето към 7:30.
Сред пътниците беше и едно стройно седемнадесетгодишно момиче. Имаше нещо ефирно в слабото му лице. Носеше бял шал, бутилковозелено кожено сако, черен тесен панталон и обувки с нисък ток. Гърдите му бяха провокиращо повдигнати, а походката привличаше вниманието на всеки мъж във фоайето. Пристъпваше самоуверено, с цигара между сочните си устни. Сините му очи гледаха с твърдостта на кремък. Когато мъжете я заглеждаха, тя им отговаряше с враждебно предизвикателство.
Айра Марш бе израснала в предградията на Бруклин. Сестра й, с двадесет и две години по-голяма от нея, бе напуснала фамилията още преди Айра да се появи на този свят. Майката беше родила единадесет деца. Айра бе последна от потомството. Четирима от братята загинаха пияни при автомобилна катастрофа. Двама излежаваха доживотна присъда за въоръжен грабеж. Четирите момичета, включително и Айра, напуснаха предградието и не се чуваха, нито виждаха вече. Ако не беше Едрис, тя нямаше да знае, че най-голямата й сестра е проститутка и наркоманка. Това обаче не я разстрои особено. Сестрите и братята значеха за нея, толкова, колкото и бащата пияница, заради когото се налагаше да заключва спалнята си.
Една неделна вечер преди четири месеца пред дома й я чакаше усмихнато джудже в червен мини купър. Айра се връщаше от обществената баня, където бе прекарала един час в приготовления за танците в неделя.
Щом я видя, джуджето слезе и застана пред нея. Беше облечен в кафяво спортно сако и сиви панталони от трико. Носеше кафява шапка за бейзбол, кривната над дясното око.
— Ако Вие сте Айра Марш, искам да говоря с вас. — Айра се намръщи, взря се в джуджето и го отряза:
— Я се разкарай, палечко! Не говоря с всеки.
Едрис се разсмя.
— Отнася се за сестра ти Мюриъл. Не бъди арогантна. Сестра ти ми е приятелче.
Жените по балконите на блока се загледаха в тях. Децата спряха да играят и се скупчиха наоколо. Започнаха да подсвиркват. Поиска й се да узнае повече за сестра си. Знаеше я само по име. Влезе в колата. Едрис я последва и потеглиха следвани от виковете на децата.
— Казвам се Тики Едрис. Намислил съм една работа, която може да ни донесе куп пари.
— Защо и на мен? Ти не знаеш за мен нищо.
— Няма нещо, което да не знам — отговори той. Намали скоростта и спря пред един незастроен парцел.