Айра се наклони напред, отпусна лице в шепите си и подпря лакти на колене. Очите и се замъглиха от напрежението. Беше толкова погълната, че забрави за срещата с Джес, за танците. Забрави всичко. Остана само писукащия глас на Едрис, вливащ отрова в ушите и.
Накрая той започна да обяснява, какво бе замислил. Приличаше на сценарий за филм. Най-напред и се стори, че е мръднал, че му липсва нещо. Остави го да говори и започна да разбира, че този план може да успее. Ако това стане ще има пари.
— Той никога не е виждал дъщеря си — каза Едрис в заключение. — Не е чувал за нея шестнадесет години. Приликата между вас е необикновена и той няма да се усъмни. Няма място за безпокойство. Със сигурност ще те приеме като своя дъщеря. Разбираш ме, нали?
Да, това тя разбираше. Знаеше от майка си, че много прилича на Мюриъл.
— А истинската дъщеря? — попита тя. — Какво ще стане ако тя разбере за мен?
— Няма да разбере — каза Едрис потривайки ръце. — Дъщерята на Мюриъл е мъртва. Удави се миналата седмица. Затова дойдох. Ако беше жива, нямаше да можем да го направим. Когато Мюриъл ми каза за смъртта и, ми хрумна този план. — Той затърси признаци по лицето и, че е повярвала в тази лъжа. — Нищо не можем да предприемем, докато Мюриъл е жива. Но няма да чакаме дълго… Три-четири месеца, не повече.
Айра се размърда.
— Как е умряла дъщеря й?
— Вероятно се е схванала, когато е плувала — лъжеше уверено Едрис.
— Не може ли нещо да се направи за сестра ми?
— Не. Тя кажи-речи си е отишла. Айра замълча и се загледа напред.
— Добре. Ще приемеш ли? Рискът не е голям.
— Трябва добре да обмисля. Ела следващата седмица по същото време и ще ти отговоря.
— Не мога да идвам от Парадайз Сити, момиченце. Тук съм за сметка на годишния си отпуск. Аз работя за прехраната си. — Той извади визитна картичка от портфейла си. — Ето адресът ми. Изпрати ми телеграма като размислиш. Пиши да или не. Не е спешно. Докато Мюриъл е жива не можем да правим нищо. Достатъчно време имаме. Трябва да успеем.
Айра мислеше за този първи разговор с Едрис, когато минаваше през фоайето на аерогарата на път за автобусната спирка. Не допускаше нито за миг, че могат да се провалят. На баща си каза, че започва работа извън Ню Йорк и няма да се връща. Той беше толкова пиян, че думите й не му направиха впечатление. Съжаляваше, че напуска Джес. Не му каза какво ще прави, защото щеше да разпитва. С петдесет хиляди можеше да разчита на по-добра връзка от тази с Джес. Каза си го, но чувстваше, че е влюбена в него повече, отколкото и се искаше. Щеше да й липсва.
Следвана от мъжки погледи, тя излезе от фоайето на аерогарата, прекоси огряното от ранното слънце пространство до спирката и се качи на автобуса за Сийкъм.
Глава трета
— Това не е пътят за Парадайз Сити.
Вече половин час Алжир караше без да продума. Намали скоростта, напусна магистралата и зави по черен път. От двете страни на пътя растяха цитрусови храсти.
— Всичко е наред — лаконично отговори той и леко увеличи скоростта.
— Не, не е наред. — В гласа на Норена имаше безпокойство. — Знам този път. Той води към морето. Сбъркахте, мистър Тебъл.
— Какво му е на морето? — попита Алжир, гледайки напред. Не можеше да си наложи да я погледне. — Не обичаш ли морето?
Предишната седмица беше обикалял да търси подходящо място по продължение на магистралата, където да убие момичето и да скрие трупа. Този път водеше именно към такова място. Беше идвал тук всеки ден по това време и не беше видял никого, нито на пътя, нито на плажа. Явно тук идваха хора само през уикенда.
— Искам да видя мама, колкото е възможно по-скоро! — каза нервно момичето. — Губим време, мистър Тебъл. Трябва да се връщаме.
— Защо мислиш, че няма да я видиш тук? Не съм казвал, че е в Парадайз Сити.
— Не е ли? Къде е тогава?
— В „Кълвър хоспитал“ — излъга Алжир. — Това е прекият път за болницата.
— Не е! Познавам този път. Той води към дюните и морето.
— Остави на мен, Норена. — В гласа му имаше жестока нотка. — Знам какво правя.
Тя го погледна. Не бе същият мъж, който видя в кабинета на мистър Греъм. Онзи мъж беше очарователен, мил и симпатичен. Този мъж… Норена почувства смразяващ страх. Как може човек да се променя толкова бързо и до такава степен? Лицето му беше кошмарно застинало.
Една подплашена чапла изхвърча, тежко размаха криле и отлетя. Отпред Норена видя морето.
— Там е морето — отчаяно извика тя. — Този път не води никъде, освен към него.
Цитрусовите храсти отстъпваха място на висока пампаска трева, която се люшкаше и сякаш приканваше в топлия бриз.