— Спрете, моля ви — молеше тя — моля ви…
На стотина метра пътят свършваше с място за обръщане.
Когато Алжир намали, тя отново го погледна. Лицето му се бе издължило и лъщеше от пот. Гледаше втренчено. Устните му бяха застинали в твърда, жестока линия. Видът му ужасяваше. Момичето инстинктивно почувства, че ще я атакува.
Беше чувала за случаи на изнасилвания и убийства. За тях пишеха и във вестниците. Не проявяваше интерес, сигурна че с нея такова нещо няма да се случи. Мислеше, че повечето момичета сами са си виновни. Начинът на обличане и поведение им докарваше бедата. Защо искаше да я атакува този мъж? Какво беше направила? Освен… разбира се… той сигурно е един от онези ужасни маниаци, за които бе чела. Но не може да бъде! Той е адвокатът на майка й. Има ли майка й адвокат? Никога не е споменавала. Отново погледна към него, той беше спрял и вадеше ключовете.
Алжир не я поглеждаше и това не й хареса. Ако я беше погледнал, може би по израза на очите щеше да усети намерението му. Движенията му бяха бавни и преднамерени. Забеляза, че ръката му трепери.
Плажът с дюните, пожълтялата суха трева, ивиците мокър пясък, маркиращи отдръпването на морето, се простираха на мили разстояние. Вятърът въртеше и трупаше сухия пясък. Седмица след седмица, месец след месец, година след година оформяше стръмните дюни, нарушаващи еднообразието на плажа.
Тя хлъзна ръка към дръжката, натисна я и блъсна вратата. Тя се отвори и Норена изскочи. Алжир се пресегна, но само я докосна. Беше успяла да го изпревари и затича по мокрия пясък по-бързо от всякога.
А можеше да тича! Ненапразно бе играла хокей и баскетбол. Не беше случайна победата й при състезанията на сто метра срещу доста силен противник. Не беше се налагало да бяга, за да спаси живота си, си мислеше, докато пресичаше плажа. Мисълта, че бяга, за да се спаси, я носеше със забележителна скорост, но въпреки това спечеленият спринт й се струваше недостатъчен… твърде недостатъчен.
Алжир я гледаше изненадан. Беше изумен от бързината, с която тичаше.
Ами ако избяга и проговори!
Изскочи от колата и се спусна след нея. Разстоянието помежду им се увеличаваше. Кой би помислил, че малката кучка ще се окаже толкова бърза? Дългите й крака сякаш летяха над пясъка. Той вече се задъхваше. Единствените му упражнения бяха играта на голф от време на време. Това гонене го остави без дъх. Продължаваше да тича, но виждаше, че тя се отдалечава. Накрая изчезна зад една дюна.
Алжир се изкатери и спря. Дишането му причиняваше болка, получи сърцебиене. Очите му смъдяха от потта.
Видя в далечината силуетът на момичето на фона на синьото лазурно море. То продължаваше да бяга, сякаш без усилие, с големи крачки, но бе сменило посоката. Вече не тичаше по продължение на плажа, който на няколко мили разстояние преминаваше в обширна, блатиста цитрусова гора, а бягаше към вътрешността, с гръб към морето. Там имаше малко възвишение, обрасло с дъб, върба и пробиващ си място през гъстата растителност клен.
Алжир беше обходил възвишението преди няколко дни. През заплетения храсталак имаше път, извиващ се дъгообразно и накрая излизащ на черния път, по който бяха дошли.
Дали знаеше, че този път води към магистралата? Изведнъж видя възможност да я хване. Единственият му шанс.
Плъзна се обратно по дюната и се втурна напряко по пясъка към буика. Достигна колата, бързо се вмъкна, вкара ключа с трепереща ръка и го завъртя. Върна се обратно по черния път.
За няколко минути бе на Т-образната връзка между черния път и пътя през възвишението. Караше под сянката на върбите. Спря след малко, свали сакото си и го остави в колата. С тичане и вървене стигна до края на горичката. Спря и погледна назад към колата. Видя, че не се вижда и остана доволен. Навлезе на няколко метра встрани от пътя. Избра един гъст храст и се скри зад него. Оттук се виждаше на двадесетина метра нагоре по пътя.
Не можеше да прави нищо, освен да чака.
Докато чака се замисли за Тики Едрис и за момичето, Айра Марш, от което Тики изглеждаше доволен. Успехът на плана се въртеше около него. Ако то направи грешка, тогава Джони Уилямс, Мюриъл Марш и дъщеря й щяха да са убити напразно. Може би е лудост, че се съгласи с плана на Едрис, но той успя да го убеди.
— Видях я Фил, — му беше казал ентусиазирано той. — Тя е създадена да го направи. Тази кукличка ще направи всичко за пари.
Алжир го беше упрекнал, че й е обещал петдесет хиляди. Защо да й дават толкова от печалбата. Тя сигурно би се съгласила да участва и за десет хиляди. Тики коварно се беше усмихнал:
— Какво значение има? Кой казва, че ще вземе каквото и да е? Отпусни се, момченце, какво е един труп повече? Дотук са само три.