Алжир избърса потта от челото си. Трябваше да внимава с Тики. Нямаше му доверие. Току виж и за него му хрумне същата идея. Какво е един труп повече, след като има четири? Подозираше, че той не е съвсем в ред. Завладян беше от комплекс за отмъщение на богатите. Беше му казал, че откакто работи в „Раковината“, мечтае да стане равен на тях.
— Знаеш ли какво? — каза му той една вечер в апартамента си. Беше четвъртък, спомни си Алжир, почивният ден на Едрис. Бяха пийнали доста. Едрис беше пиян, лицето му се беше зачервило, очите изцъклили. По челото му блестяха капки пот. — Не мога да си представя, как бих могъл да им го върна на тези кучи синове. За да сме квит, трябва да имам техните пари… не повече. Не виждах начин да се сдобия с пари, докато не отидох при мисис Форестър. Какви шансове имах? Нещастно джудже срещу доволно ухиленото общество на богатите копелдаци, които ме третират като шут, с вонящите, пренебрежителни шегички. Случи се така, че една вечер отидох в къщата на тази стара крава. Оттогава не съм сам. Мога да обсъждам нещата с един приятел, много по-умен от мен. Нямаш представа колко е умен?
Леко пийнал Алжир се вгледа в джуджето.
— Какво говориш? Какъв приятел?
Едрис имаше лукаво изражение. Изду бузи и започна да си вее с ръка.
— Не зная кой е. Не съм го виждал, но чувам гласа му. Той е тук — Едрис почука масивното си чело. — Говори ми, Фил. Той измисли плана, не аз. Той ми казва какво да правя? Той…
Алжир не му харесаха тези приказки. Мислеше, че Тики или е луд, или се шегува.
— Коя е тази мисис Форестър?
— Тя е медиум. Всеки четвъртък вечер при нея има сеанс. Идват по десет души. Всеки дава по един долар. С тези пари тя преживява. Отидох от любопитство един четвъртък, само заради емоцията. Нямах предвид нищо по-интересно. И така отидох, дадох си моя долар. — Лицето му бе унесено. — Най-добре похарчените пари.
— Е, какво стана после? — попита Алжир, наливайки си уиски.
— Седнахме около голяма кръгла маса, осветена от слаба червена светлина по средата. Свиреше някакъв вехт грамофон. Бяхме си сложили ръцете върху масата. Пръстите ни се докосваха. Гледачката изпадна в транс. Тогава започнаха да й задават въпроси. Доста смахнато беше. Питаха я за умрели близки. Масата се помръдваше веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Детска работа. Ако не бях дал долар, щях да си отида. Както и да е, моят ред дойде и аз попитах дали скоро ще имам много пари. Всички се шокираха от въпроса ми. Според тях никой не задава подобни въпроси. Дори масата не изтрая и не се помръдна. Гледачката получи нещо като припадък. Свлече се от стола. Всички станаха и се скупчиха около нея, толкова беше досадно. Отидох в антрето да си взема шапката. Когато си я слагах чух, както чувам теб сега, съвсем отчетливо някакъв глас да ми казва: „Тики, ще имаш много пари. Само имай търпение. Може да минат години, но ще ги имаш.“ Бях учуден, нямаше никой около мен. Реших, че си въобразявам, но когато се прибрах гласът отново започна. Тогава се уверих, че той съществува. — Тики спря да говори и изгледа накриво Алжир. — Мислиш, че съм мръднал?
— Мисля, че си пиян, — каза Алжир.
Тики не спомена повече за гласа. Алжир обаче беше сигурен, че джуджето вярва, че чува глас. Безпокоеше го това, но нищо не можеше да се направи.
В ухото му забръмча комар и прекъсна мислите му. Вдигна ръка да го смачка и тогава я видя. Идваше по пътя. Големите, изплашени очи шареха наляво-надясно.
Напрегнат, Алжир неподвижно я следеше. Сви в юмруци ръцете си.
Тя сигурно бе почувствала присъствието му, защото внезапно спря и вдигна ръцете към лицето си. Взря се по пътя надолу към високата трева, поемайки си дъх между хълцанията.
Алжир виждаше обхванатото от паника лице. Тя беше готова, да се обърне и отново да бяга към морето. Той се надигна и щом тя го видя, нададе ужасяващ писък. Опита се да избяга, но той я сграбчи за ръката и силно я дръпна към себе си. Въобразил си беше, че лесно ще се справи. Имаше голямо доверие в невероятната си сила. Оказа се обаче, че трудно я удържа. Отчаяна, ужасена тя риташе, драскаше и хапеше. Спря да крещи и се бореше мълчаливо, чудовищно. Той непрекъснато я удряше по носа и устата. Лицето и се превърна в кървава маса. Силите я напускаха. Свирепо ухилен и задъхан, той премести дясната си ръка върху гърлото й. Пръстите му се впиваха в дихателната тръба. Доловила, че идва краят, тя сякаш полудяваше. Дърпаше се и се извиваше в буйни конвулсии. Почти се бе отскубнала, но той успя да я задържи. Падна отгоре и, вкопчен в нея. Сплесквайки я с тежестта си, той премести върху гърлото и лявата си ръка. Тя продължаваше да се бори, но животът вече изтичаше от нея. Алжир усили натиска върху гърлото. Дългите и крака се замятаха, петите и барабаняха по пясъка. Това бе последната и съпротива преди края. Внезапно се отпусна. Очите и, безжизнено втренчени, се обърнаха.