Когато тексаските петролни мултимилионери нахлуваха през курортния сезон, буквално използваха банката, като портфейлите си. Слуховете бяха, че под покрива й има повече пари, ценности и бижута от където и да е в света.
Капитан Теръл паркира на служебния паркинг на банката. Излезе от колата и се изкачи по широкото стълбище към входа.
Двамата души на входа, облечени с елегантни сиви куртки, бричове, ботуши до колене, островърхи шапки и въоръжени с 45 калиброви пистолети „Колт“, погледнаха Теръл и му козируваха.
— Добро утро, началник — каза единият. — Служебно ли?
— Не — отговори Теръл и се спря. Познаваше и двамата от стрелковия клуб. Знаеше, че са изключителни стрелци. — Искам да видя мистър Девън.
— Като влезете във фоайето попитайте на второто бюро вдясно.
Теръл кимна и влезе в просторно фоайе с мраморни колони, огромни вази с цветя и дискретно осветление. То беше с елипсовидна форма, между колоните бяха поставени бюра, на които работеха служители от банката. Едни пишеха, други телефонираха или уреждаха сделки с клиенти.
На второто бюро вдясно седеше слаб, леко оплешивял мъж, облечен в сив костюм. Върху махагонова табелка с гравирани златни букви беше изписано „ИНФОРМАЦИЯ“.
Той вдигна глава, позна Теръл и се усмихна.
— Искам спешно да говоря по личен въпрос с мистър Девън — му каза Теръл.
Дори да беше изненадан мъжът не го показа.
— Седнете, ако обичате, мистър Теръл — каза той и посегна към телефона. Проведе шепнешком разговор. През това време Теръл разглеждаше наоколо. За пръв път посещаваше банката и беше впечатлен.
— Мистър Девън ще ви приеме веднага — каза служителят поставяйки слушалката. Посочи му асансьора в дъното на фоайето: — На третия етаж.
Теръл благодари с кимване на глава и тръгна към асансьора. Озова се бързо на третия етаж, където го очакваше приятна млада служителка. Черната й коса спретнато обграждаше хубавичкото и лице. — Оттук, мистър Теръл. — Тя го поведе по дълъг и широк коридор. Спряха пред полирана махагонова врата. Отвори вратата и се отдръпна давайки му път да влезе. — Капитан Теръл, мистър Девън.
Теръл се озова в голям и луксозно обзаведен кабинет. Бюрото беше единствената канцеларска мебел вътре. Над украсена с дърворезба камина бе окачена картина на ранния Ван Гог. Креслата, шкафът трансформиран в барче за коктейли, бяха в стил Луи XIV. Подът беше постлан с персийски килим. Четирите огромни прозореца гледаха към залива с яхтклуба.
Мъжът зад бюрото стана и подаде ръка на Теръл. Докато се ръкуваха Теръл ясно си го припомни.
Мел Девън беше на тридесет и девет години. Висок, широкоплещест, внушителен. Ниско подстриганата му коса сивееше. Кожата му имаше бронзов загар от слънцето и вятъра. Имаше сериозни сини очи и упорити, насмешливи устни. Изглеждаше способен, проницателен и любезен.
— Отдавна не сме се виждали, капитане — каза той, посочвайки му стол да седне. — Често мисля за онзи мач. Не съм ви виждал в клуба оттогава. Не ми казвайте, че сте спрели да играете?
Теръл седна.
— Не мога да играя толкова често, колкото би ми се искало. Играя събота сутрин. Това е единственото време, което мога да отделя.
— Как мина?
— Доста сериозно. Продължавате ли да играете с разлика от шест точки?
Девън се усмихна. Достави му удоволствие, че Теръл си спомня сакатлъка му.
— Свалих я на четири — поклати глава със съжаление. — Какво да правя? От време на време здравата ме бият. — Облегна се назад и постави големите си ръце върху бюрото. Въпросителният поглед показа на Теръл, че Девън е зает, независимо, че му беше приятно да се видят.
— Мистър Девън, — започна бавно Теръл, — водя следствие за една жена и може би вие ще можете да помогнете. Жената се казва Мюриъл Марш Девън.
Девън се стегна на стола, устните му се опънаха, а очите му сякаш се опитваха да проникнат в мозъка на Теръл.
— Това е името на съпругата ми. Неприятности ли има?
Теръл си пое въздух с облекчение. Помисли си, че поне няма да е необходимо да търси бащата на Норена. Все пак трябва да е тактичен.
— Може и така да се каже — отговори той, почесвайки се по бузата. — Тя е мъртва… самоубийство.