Девън остана неподвижен. Гледаше втренчено и Теръл го съжали.
— Може би има петнадесет години откакто се разделихме проговори накрая той. — Бяхме деца, когато се оженихме. Едва бях навършил деветнадесет години. Бракът ни трая едва две години… Самоубийство? Съжалявам. Вие… Вие сигурни ли сте, че е Мюриъл?
— Има дъщеря на име Норена — продължи Теръл.
— Да, така е. Знаете ли нещо за Норена?
— Пристигнала е в Сийкъм тази сутрин.
— Какъв шок за Норена! — Девън вдиша очи. — Знаете ли дали е привързана към майка си?
— Предполагам — каза колебливо Теръл. — Случаят е мъчителен, мистър Девън. Предполагам, че вие не знаете нищо за съпругата си?
Поглеждайки го разтревожено, Девън кимна с глава.
Без да пропуска важни подробности, Теръл накратко му разказа каквото бе научил за Мюриъл Марш Девън. Завърши разказа с убийството на Джони Уилямс и самоубийството на Мюриъл в ресторанта.
Девън слушаше неподвижен със застинало изражение на лицето.
След като каза каквото имаше, Теръл се изправи и отиде до един от прозорците. Загледа се към яхтите в залива. Девън се обади след доста време.
— Благодаря, капитане. Историята не е приятна, нали? Сигурен ли сте, че Норена не знае какъв живот е водила майка й?
Теръл се върна на стола си.
— Така каза Едрис. Мога да си представя какво ви безпокои? Ако следствието се води внимателно може да ви оставят вас с Норена настрана. Говорих с Бруър. Както разбрах, той е ваш приятел. Почти съм сигурен, че той ще се съгласи. Освен това, Браунинг определено не иска да има разгласяване на случилото се, а той има влияние в пресата.
Девън очевидно се поотпусна.
— Възможно ли е да се потули? Този Едрис е особен, не мислите ли? Често ми е сервирал в ресторанта. Има нещо у него, което не ми харесва. Може ли да му се доверим?
— Изглежда искрено държи на дъщеря ви. Каза, че всичко би направил, за да я предпази от тази бъркотия. Почти съм сигурен, че може да му се вярва.
— Знаете ли нещо за него? Сигурно осъзнавате, че ако успеем да потулим случая, аз се превръщам в идеален обект за изнудване. Освен това, ако се разчуе, ще трябва да напусна банката. Не бих могъл да заемам тази длъжност, независимо, че нямам връзки с жена си от седемнадесет години.
— Не се тревожете — успокои го Теръл. — Срещу Едрис няма нищо. Всъщност разбрахме, че има чудесен характер.
— Тогава да оставя на вас. Много съм ви благодарен, капитане. Казвате, че Норена се е върнала тази сутрин?
— Така ни каза Едрис. Той мисли, че вие сигурно ще искате да я видите.
— Разбира се! — Девън се обърна и се загледа навън. — Трудно ми е да повярвам, че имам дъщеря на седемнадесет години. Винаги съм искал Норена. Най-жестокото нещо, което Мюриъл ми направи е, че ми отне Норена. Това не можах да й простя. Направих всичко възможно да открия Норена, но нямах късмет. Търсенето продължи пет години, след това се предадох. Престанах да мисля. — Той погледна смирено надолу. — Колко хубаво щеше да бъде да я виждам как расте. Сега изглежда имам голяма дъщеря със собствени идеи и начин на живот, за които нищо не зная. — Погледна към Теръл, който се беше изправил. — Вие нищо ли не знаете за нея, капитане?
— Само каквото ви казах, — отговори Теръл и извади от портфейла си снимката на Айра Марш, оставена от Едрис в спалнята на Мюриъл. Постави снимката на бюрото пред Девън. — Честита дъщеря! Мисля, че си заслужава чакането.
Девън се вгледа в снимката.
— Да… Поразително прилича на майка си. Какъв е адресът на Едрис?
Теръл му го каза, даде му и телефона.
— Може би е по-добре първо да позвъните и да му кажете какво мислите да правите.
Девън отново погледна снимката.
— Какво мисля да правя? То е ясно, разбира се. Искам Норена да си дойде у дома.
Алжир я разпозна веднага по снимката, която Едрис му бе показал. Седеше на пейката на спирката със стиснати между коленете ръце. Беше вторачила поглед върху мокрото бензинено петно, което остави отминаващият автобус.
Въпреки, че доста бе закъснял за срещата, спря на няколко метра от нея, облегна се назад и започна да я оглежда. Знаеше от снимката, че е хубава, но не бе очаквал, че е толкова секси. Продължи да я гледа и съдейки по решителните устни и стойката, осъзна, че тя е изпреварила възрастта си. Най-вероятно възприемаше мъжете на неговата възраст като старомодни и безинтересни. Външният вид, чар и житейски опит не можеха да се сравняват с дръзката жизненост и енергия на някой млад грубиян на нейните години.
Алжир не обичаше младите и се страхуваше от тях. Ревнуваше ги от жизнеността им. Плашеше го тяхната арогантност. Негов щит бе външният му вид и чар, а младите не зачитаха тези неща.