Отегчена от разопаковането Джой отиде до отворения прозорец. Видя баща си, висок и слаб възрастен мъж, с оредяла коса, да оглежда храстите с рози.
Усмихна се и погледна часовника си, беше 16:00 часа. Време за следобедния чай. Излезе от спалнята и слезе по стълбите. Когато пресичаше антрето чу телефона. Беше Мел. Гласът му винаги спираше дъха й. Чуваха се за първи път след ваканцията.
— Мел, толкова е приятно, че те чувам! Щях да ти звъня довечера.
— Как си, Джой? Добре ли прекара?
— Добре. Аз…
— Как е съдията?
— Добре е. Надявахме се…
— Джой, може ли да се видим около шест часа? Искам да говоря с теб.
Сериозната нотка в гласа му я изплаши.
— Да, разбира се. Къде ще се срещнем?
— Имаш ли нещо против да дойдеш в банката?
— Не, разбира се, но времето е толкова приятно. Не би ли предпочел да се видим на плажа.
— Не, моля те ела в банката, Джой. Ще ти обясня като се видим. Довиждане до шест.
— Довиждане.
— Качи се направо, аз ще предупредя. Довиждане.
Тя бавно остави слушалката. Стоеше замислена, смътно обезпокоена и развълнувана. „Искам да говоря с теб“. Може би…
Излезе навън, където съдията търпеливо чакаше чая си.
Няколко минути след 18:00 часа, тя седеше в комфортния кабинет на Мел, вкопчила пръсти в чантата. Сърцето и биеше неравномерно докато го слушаше. Напрежението и тревогата и растяха.
Мел изглеждаше уморен и измъчен. След като я поздрави направи малка увертюра, опитвайки се да смекчи шока.
— Джой… ние сме добри приятели толкова отдавна, че даже не си спомням откога. Често съм идвал при теб с проблемите си. Ти си ме разбирала и си ми помагала. Докато те нямаше се случи нещо отвратително. Искам да го знаеш. За това знаят много малко хора. Мисля, че мога да разчитам, че те няма да говорят. Но ако се разбере, ще се забърка голяма каша. Искам да чуеш всичко от мен, а не по-късно от друг.
Последните думи не смекчиха шока, но Джой се контролираше. Бе достатъчно уравновесена и не позволи Мел да прозре опасенията и. Възможността нещо неприятно да заплашва начина на живот на този мъж, беше много по-лошо от това да заплашва самата нея.
— Кажи, Мел, — каза тя и се насили да се облегне в креслото и да изглежда спокойна. — Какво се е случило?
Мел седна на мястото си, подпря лакти върху полираната повърхност на бюрото и обхвана с шепи лицето си. Разказа и откровено за Мюриъл Марш, Джони Уилямс и Норена.
Джой слушаше, мислейки с благодарност, за колко по-лошо нещо се бе подготвила. Сви се при мисълта, че мъжът, когото обича има седемнадесетгодишна дъщеря. Сега тя живееше в дома му и се грижеше той да се чувства удобно. Нещо, което тя се надяваше да прави за него.
— Това е всичко — приключи Мел. — Колко жалко, нали? Може би някой ден всичко ще излезе наяве. На Теръл и Бруър имам доверие, хората на Теръл също няма да проговорят, но ме безпокои джуджето. Ако той не знаеше, щях да съм много по-спокоен.
— Щом обича дъщеря ти, защо би говорил? — попита Джой.
— Да, мислих за това. Инстинктивно не му вярвам. — Мел раздразнено сви рамене. Това сега не трябва да ни тревожи. Минаха вече две седмици. Нищо не бе споменато за Норена или за мен. Ще чакаме и ще се надяваме. Той се облегна назад, стискайки стола с ръце. — Проблемът ми сега е Норена — погледна той Джой и безмълвно сви рамене. — Вероятно съм се заблуждавал. Толкова беше хубаво, като разбрах за нея след всичките тези години. Мисълта, че е само моя, наистина беше нещо прекрасно — усмихна се той със съжаление. — Предполагам съм бил голям оптимист. Сигурно е нормално да е в отбранителна позиция, да не казвам враждебна. Пораснала е с чувството, че съм направил живота на майка й непоносим и тя ме е напуснала. Вероятно ще ни трябва време… Фактически при мен е от две седмици, а живеем като абсолютно чужди.
Джой поклати глава състрадателно.
— Трябва да тръгвам, Мел. Разбирам как се чувстваш. Опитай се да проявиш разбиране към нея.
— Тя е съвсем различна от това което си представях, — каза Мел. — Ако не приличаше толкова на Мюриъл, не бих повярвал, че е моя дъщеря.