— Чуй ме, повелителю! Чуй каква тайна научих и вярвам, че ще ме спасиш от страшната участ!
Мини на 142.
74
Нагазвате в блатото, но щом от тинята изникват главите на блатните таласъми, твоите спътници категорично отказват да продължат напред.
— Ти както щеш, шефе, обаче аз се връщам обратно — заявява Хухавел.
— И аз — обажда се Бабаитко.
Е, щом дори Бабаитко не желае да рискува, ще трябва да се съобразиш с народното мнение. Продължи на 205.
75
Отново заставате на кръстопътя и оглеждате познатия надпис:
Накъде ще тръгнеш сега?
Надясно — мини на 117.
Направо — продължи на 88.
76
Хухавел грабва една главня от огъня, сръчно запалва грамадната лула и я връчва на змея. Чудовището любопитно оглежда странното творение.
— Това пък какво е?
— Ще видиш — уверява го Хухавел. — Само смукни яко.
— Много яко — обажда се Гадолини. — В петите да те удари.
Змеят засмуква и…
Избери продължението — 118 или 160.
77
Става ти съвестно. Горките чукундурти са останали без хранителни запаси и през зимата наистина току-виж изпукали от глад. Очевидно това беше бедата, от която искаха да ги спасиш. И ти се струва, че ако беше останал при тях, таласъмите нямаше да ги ограбят.
— Добре — кимваш ти. — Злодеянията на Дървеняк не бива да останат безнаказани. Тръгвам с вас. Но най-напред дайте да се запознаем.
— Казвам се Гадолини и съм майстор на гадните трикове — покланя се мрачният чукундурт. — Такъв номер мога да врътна всекиму, че свят да му се завие.
— Аз съм Бабаитко — пристъпва до него едрият чукундурт, който стърчи с две глави над останалите. — Може и да не ме бива по гадните номера, ама когото цапардосам, свитки ще му изхвръкнат от очите.
— То не може така — обажда се до него хилав чукундурт, гушнал под мишница проскубана бяла патка. — Насилието не решава нещата. Ум трябва, ум! Аз, драги ни предводителю, се казвам Хухавел и съм най-умният чукундурт в цялото село.
— Затова те пратиха да пасеш патките, нали? — ехидно се обажда Гадолини.
— Че какво? — обижда се Хухавел. — То и за тая работа ум трябва. Какво като са патки, и те душа носят…
— Добре де, не се препирайте — прекъсваш ги ти и се обръщаш към четвъртия чукундурт, който е строен и дългокрак. — А ти, младежо, с какво можеш да се похвалиш?
— Аз съм Фърчилан — представя се той. — С ум и сила не мога да се похваля, ама умея да бягам. И това е важно, нали така?
— Тъй, тъй — подкрепя го Гадолини. — Като стане напечено, той пръв ще си плюе на петите.
— Тихо! — подвикваш ти. — Значи отсега нататък ние петимата сме група командоси под кодовото название „Чукундуртски отмъстители“. Обаче сигурно не сте се сетили, че за из пътя ще ни трябват провизии.
— Абе, то… за сещане сетихме се — промърморва Фърчилан. — Ама нали таласъмите ометоха всичко. Ето с какво разполагаме.
И той ти показва три кочана царевица.
Бабаитко на свой ред измъква от грамадния си джоб едно цвекло.
— Това е свещеният чукундур — шепнешком обяснява той. — Задигнах го от селския храм. Голям грях си турих на душата, ама какво да се прави — делото иска жертви.
Кимваш и се обръщаш към другите, но Бабаитко те хваща за рамото.
— Чакай, има и още нещо. Я гледай тук.
С тия думи той измъква от другия си джоб нещо като издълбан пън, от който стърчи кух израстък.
— Това пък какво е? — изненадваш се ти.
— Лулата на мира — гордо отвръща той. — Знае ли човек накъде могат да избият работите? Ако решим да водим мирни преговори, ще ни трябва нещо такова.
Сетне той се отдръпва, за да стори място на Гадолини, който измъква изпод плаща си два зрели домата.
И накрая Хухавел триумфално ти показва вехта торба, в която е скътал едра, напращяла диня и калъп домашен сапун.
— И сапуна ли броите към провизиите? — изненадваш се ти.
— Като ни засвирят коремите от глад, няма къде да се дяваме. И сапун ще жвакаме — обажда се Бабаитко.
— Не си прави майтап с хигиената! — скарва му се Хухавел. — Без сапун закъде сме? Нали трябва да си мием ръцете преди ядене.
— Ако има какво да ядем — ухилва се Гадолини.
— Ама и вие сте едни чукундурти! — скарваш им се ти. — Нямате никаква организация на работата. Съберете всички запаси в торбата и един да ги носи.