Николай Теллалов
Талисман на борда
Знаех си, че глупчото ще намаже въжето.
И ето го сега — стои бос на палубата, с разкървавен нос и примка на шията, чака юнгата след подаден сигнал да освободи баласта, вързан за другия край на въжето. В резултат на това смотанякът ще се възнесе нагоре по мачтата, а противотежестите от бъчви с осолено месо ще избумкат в дъските на полубака.
Виждал съм доста хора да си отиват по този, че и по сума ти други начини. Едни се борят до последно като вълци в капан. Други са покорни като овце. Но понякога има и такива, които нито са примирени, нито се бунтуват, с което само биха направили кеф на палачите. Те сякаш не са решили как да постъпят, изглежда не си дават сметка, че щом тялото им се заиздига към рея, ритайки безпомощно, душата ще продължи право нагоре. И за повечето — ще пльосне обратно във вълните на път към пъклото и това ще е единственото й приятно прекарване през следващите векове до Страшния Съд.
Аз, за разлика от подобни наивници, зная, че лошото и непоправимото се случва на всеки, включително и мен самия. Знам това още когато петнайсетгодишен напуснах дома и отидох в Бристол, за да прекарвам впоследствие на суша два-три месеца годишно, от които две трети отиват за бачкане по рангоута и за стягане на такелажа, или в търсене на провизии. Не тъгувам за родината, само понякога сънувам планините на моето детство, но върна ли се — увисвам незабавно като този тук…
Впрочем, той още чувства палубата под нозете си. Задълго ли?
Изваждам лулата от устата си и колкото може по-нехайно се обаждам:
— Капитане? Хубаво де, ще обесим тоз юнак, ама…
Капитанът се извръща и ме поглежда кръвнишки.
— Какво „ама“? — изръмжава той като господарско куче по ратай.
Подръпвам замислено лулицата, за да не изглеждам припрян.
— Ами… Като начало, не се среща под път и над път жив човек, на който му се подават железа от главата.
— Е и? — капитанът изглежда раздразнен. — Някаква, хм, обица на слепоочието. На всичко отгоре просто медна. Диваците са по-находчиви, корали по търбуха.
— Да, но се подава от чутурата му — натъртвам деликатно и тактично аз.
— Голяма работа, риф под котвата! Всъщност, какво искаш да кажеш, боцман?
Решавам да не му обърна внимание за известно време. Пускам още две клъбца дим — тютюнът е скапан до немай-къде — и питам:
— Кажи момче, какви са нашите координати?
Глупчото се замисля за малко, а после отговаря с тон, който никак не се връзва с въжето, ама никак не се връзва. Все едно плякаме карти и аз го питам, не ще ли още една халба бира.
Капитанът поглежда осъдения, поглежда към мен. Нищо, ще загрее за какво става дума. След малко.
— Каква е дълбочината под кила?
Отново леко замъглен за момент поглед.
— Сто и четирийсет клафтера.
— Какво ще бъде времето, момче?
— Ами… движим се право към буря, господине.
Момчетата наоколо скептично поглеждат към небето.
— Има ли други кораби в радиус от шейсет мили?
— Седем, господине… — и подробно съобщава местоположението им в румбове и мили спрямо нашето корито.
Толкова е тихо, колкото може да бъде на един бриг с разхлабен такелаж. Кормчията Бари Нейл е направил слонско ухо, а юнгата рискува всеки момент да ни се изтърси на главите като кошница гнили ябълки. Само да не вземе да освободи макарата младото копеленце, че олигофренът пред нас просто не ще успее да заинтригува достатъчно капитана.
— Откъде знаеш, катран по езика?
— Ами имам постоянна дрън-дрън връзка с дрън-дрънния дрън-дрън посредством дрън-дрънен дрън-дрън в мозъка.
Думите уж звучат на чист човешки английски, но са пълна абракадабра. Ако не престане, капитанът ще кресне на юнгата да избие клина от макарата. Ще трябва да се намеся — лицето на шефа бързо препуска през забавна цветова гама право към гневно-мораво.
— Сър, не виждате ли, че момъкът е просто глупав и не го бива да обяснява като за джентълмени. Нека аз полея със светлина бръщолевиците му. Накратко: младият господин е свързан посредством магически механизми… всеки е виждал какво има вътре в часовник, нали? Та този тук хубавец има нещо като часовник в главата си. И така има начин да се чува с кораба си. А корабът му е въздушен, за него облаците са вълни и сега кръжи високо-високо в небето… Не бе, джентълмени, не се вижда. Много е високо. Мистър Нейл, гледай си руля, ако обичаш. Докъде бях стигнал?
Тънък психологически момент — да накараш слушателите да участват в речта ти, та по-лесно да я приемат за истина. Уви, дори истината се нуждае от разкрасяване, макар и гола да е прекрасна. Особено тази.
— Че има въздушен кораб, дето се шматка много високо и не се вижда — нестройно, в хор ми отговаря екипажът. Само капитанът си трае със свити устни.