Шефът вдига глава.
Кова желязото, докато е горещо:
— Опасявам се, че плиткоумните ми братя-пирати няма да проумеят, че поясът е привързан здраво към пришълеца и че няма начин да заробят собственика му. Така е. За нас със теб то е очевидно, но иди че го обясни това на тъпанари като Питър Джоба, например! Те май вече са забравили, че ако Звездният човек загине — тоест умре тялото му, ще последва огнен залп от небесния кораб, срещу когото поясът е безсилен. И на тази основа може да избухне бунт. Даже имам заподозрени в заговор и тях гледам да държа далеч един от друг. И ги черпя по султански от маркираните с моя знак бурета. Алчните хора си умират за аванта. Но не става да ги коткам по този начин прекалено дълго.
— Какво предлагаш! — удря капитанът юмрук в масата, на пода падат пергаменти и свитъци от превъзходно начертани карти, просто изумителна изработка. — Съгласен съм, но какво да правим, слаб кил?
Сега е моментът.
— Курс към брега, делим плячката и…
— Не!
Уви. Напоследък капитанът страшно ми се е издигнал в очите, след като прежали тайните си амбиции с помощта на пояса да стане нещо като крал например. Беше героична постъпка от негова страна. Разочарован е, но приема достойно нещата. Схвана, че присъствието на Звездния човек е наистина като ясно време с попътен вятър — осъзна, че не става да го прибереш в джоба… но не се сдържа да не изпита съдбата докрай. И предвид капризите на фортуната — да, кратка е нейната усмивка! — е решил да използва ситуацията интензивно и да натрупа наистина крезови богатства.
Тръгвам си с тежко сърце.
Отново разпитвам Звездния човек за света, откъдето е дошъл.
Вече знам смайващи неща: далечните звездни хора живеят не само по своята земя, а и в небесата си, както и на дъното на своя океан, по луни и планети, където, разправя пришълецът, цари такава пустош, че даже нямало въздух (значи и там сиромашия не липсвала, ех…). За всяко от тези места всеки от тамошните хора разполага с цял гардероб подходящи тела — кеф ти с криле, кеф ти с хриле, кеф ти с колкото искаш крака и ръце. Звездните хора могат да се вселяват в различни машини, досущ бесове, и да ги управляват според желанията си. От това ми става малко страшно и тайно се радвам, че родината на нашия талисман е толкова далеч. И че той е такъв симпатяга. Но като изключим стряскащите страни на живота им, там трябва да е много красиво — летящи горички със сребърни и златни плодове, които на всичко отгоре се ядат, градове в недрата на земята, където е по-светло от слънчев ден на екватора, огнени полета с дъгоцветни пламъци, които не парят и не изгарят, цели дворци, които се събират в едно дрън-дъзитронно зрънце — абе всякакви чудесии и хубости.
Но сега, кой знае защо, темата е за затвори и правосъдие. Той говори, а аз не го прекъсвам, защото е излишно да проявявам недоверие, просто попивам думите му… и завиждам. А не съм завистник.
— Съдът разглежда всички обстоятелства и присъдата се извежда математически по дрън-дръционно-дрънциална методика… — разказва Глупчото (това е галено, когато Тъпакът Хенри се оплака, че и нему не викат „глупчо“, Айвън го срязва с думите, че не е достатъчно умен и наивен, за да носи такава титла. Точно тъй го каза: „титла“. Айвън! Изненада след изненада) — …като така се постига висок индекс на справедливост. Всяко деяние се разглежда много внимателно и грешките са практически сведени до нула, затова никога няма пострадали невинни. Освен това, преди влизане на присъдата в сила, обвиняемият го стазират и виртуализират, докато трае апелативната следствена проверка. И чак след това…
— Го окачват на бесилката? Тикат в зандана?
— Не! — пришълецът е ужасѐн. — Обикновено стазата продължава, това е едно от наказанията. Всеки живот е свещен и не бива да се отнема! Друго наказание е временно лишаване от правото на поли-дрънност…
— Тоест?
— …Ъъъъ… оставят му само едно тяло за определен срок, без право на подмяна докато то не остарее.
— И няма ли опасност да умре от това? То си е жива смъртна присъда! — съобразявам аз.
— Не — търпеливо обяснява Глупчото. — Състоянието на тялото се следи от медицински системи. А дори да се случи нещо непредвидено, снема се психо-дрън-дрънски отпечатък и личността се възпроизвежда.
— Ама не умирате ли накрая… истински? Или нещо не съм разбрал предния път?
— О, умира се… След хиляда-две хиляди години на повечето им писва да живеят и душата се оставя да колапсира… Някои не смятат това за смърт де — (тук аз кимвам мъдро: ясно е къде отиват), — но пък на всеки се снема пълна дрън-мнемограма и се пази в Мегабанката, откъдето винаги може да бъде съживен…