Шефът от известно време се е усетил и ме слуша със затворена уста. Вече се е свестил от шока и умът му търси положителното в създалата се ситуация. А аз говоря:
— Представяш ли си, капитане, сър, колко бърза била светлината? Ами докато мигна, един лъч поне осем пъти щял да обиколи света. А нашият… хм…
— Гост?
Капитанът е от стара коза яре, но аз съм настроен поетично и предлагам друго:
— …Звезден човек. Та нашият Звезден човек е пристигнал от толкова далечно слънце, че светлината пътува сто години дотук…
— Сто години пътувал? Боцман, ти да не си решил да ме таковаш, без да ми сваляш панталона, три инча прилив?
— Там е работата, че за нашият небесен глупчо са минали мигове. Дръж се, капитане, сър, защото сега е най-смайващото. Този пришълец и неговия свят са нещо съвсем различно от нас тук. Пътешестват ДУШИТЕ им, а телата си оставят да спят… Абе сменят си тленните меса, както ние си сменяме дрехите! И затова могат да пътуват толкова бързо, че направо не е за разправяне.
— Да не излиза че този звезден глупчо е… ангел?
Почесвам се. Признавам, че и аз отначало така реших.
— Не е. Просто са много напреднали… Я си спомни как диваците от онези острови, където Морган умря от нахалство, ни мислеха за богове заради мускетите…
— Демек, ние спрямо него сме по-зле от онези маймуни, барут в раната? — сеща се капитанът и го хваща за малко яд, но сетне мирясва и потъва в мълчаливи разсъждения.
Търпеливо чакам следващия му въпрос. Донякъде ми е приятно, че шефът е акъллия момче, но това значи също така, че трябва и да внимавам с него. Впрочем, нямам мерак да поемам цялата отговорност за кораба, екипажа и плячката. Не че не бих се справил. Умереността ми не го позволява — аз съм човек с принципи и желая само онова, което е възможно и което задължително ще свърши добре.
— Откъде тогава има сега тяло, вместо да е като Дух свети, удавник в килватера? — присвива очи шефът към мъждукащото в каютата му кандило.
— От кораба му. Горе има цяла алхимична лаборатория. Забъркват се разни каши и от казана излиза хомунклус с разни джаджи, монтирани в главата и другаде. Абе, капитане, сър, представи си нещо като пъкъла, ама наобратно, ха-ха! — пускам накрая шега за прословутите адски казани, но шефът се усмихва едва-едва. Той е богохулник, но не обича другите да се майтапят с отвъдното, затова продължавам по-кротко: — Чудя се само защо не са му вкарали този колан направо под кожата, на мястото на гръбнака да речем…
Капитанът щраква с пръсти и ме поглежда особено:
— Кой знае, рога на морски дявол. Но пък с това ни дават шанс да… — замълчава многозначително.
С прискърбие трябва да го върна на земята и затова въздишам тежко, преди да изрека следното:
— Няма начин, сър. Разбираш ли, ако коланът се отдели на около сто и осемдесет ярда от Глупчото, следва експлозия със сила сто бурета барут. А ако тялото на Звездния човек умре, корабът горе разбира това и…
— Но на Звездния не му се мре, цица на русалка — резонно забелязва капитанът.
— Точно в това е проблемът. Той няма да умре. Душата му директно се прибира в небесния кораб, където и ново тяло може да му приготвят. А старото е като скъсана дреха… Ти нали няма да седнеш да се гътнеш, ако при пожар ти изгори ризата на гърба, но кожата остане здрава? Сър.
Капитанът мисли. После разсеяно отпива от гадното, почти превърнало се в оцет вино, плюе, псува и пита:
— Ти виждал ли си как гърмят сто бурета барут, гнили зъби по фалшборда?
— Не повече от трийсет наведнъж. В един френски форт на…
— И? — любопитството му е печелене на време. Още не е решил дали да приеме изводите ми за пълноценни.
— Не бих желал да наблюдавам подобно зрелище по-близо от пет мили.
Шефът човърка в зъбите си и измърморва раздразнено:
— Тогава как ще го държим изкъсо този звезден хубостник, медуза в задника?
— Никак. Сър.
— Ахъм!?…
— Той ще остане с нас доброволно. И доброволно може да си отиде когато поиска. Шефе, този момък е дар божи. Като попътния вятър. Няма как да го турим в кесията си и да го развързваме когато ни потрябва. Затова нека просто се възползваме със смирение и благодарност към съдбата, че сега е с нас.
Капитанът ме гледа замислено. Продължавам, вече делово, не с пасторски тон:
— Имам план. И вече съм убедил Звездния човек, че ще има незабравими преживявания — ще участва в пленяване на търговски кораб, което ще види с очите си, а няма да научи от разкази или от машините си.
— Как?
— Кое как?
— Пфу… Планът ти, пясък в устата!
— Ами нали се сещаш за неговия щит, сър? Той може спокойно да покрие с него двайсетината души.