Испанците ни зяпат, надвесени над фалшборда на кораба си: абе какво искат тия? Честно казано, и аз съм на път да си задам същия въпрос, обаче капитанът усеща, че опиянението ни от собствената наглост скоро може да се разсее и тогава палубата ще засмърди на лайна, затова се изпъчва и крещи към галеона:
— Ей там, паписти недоклани! Хвърлете въжени стълби и си пригответе кесиите за опразване, скелет в сандъка! Давам честната си дума, че ако не се съпротивлявате, кучи синове такива, никой няма да пострада, пет пенса за причастие!
Цяла минута онези предъвкват чутото, после главите с железните шлемове изчезват, а след малко право насреща от оръдейните люкове зейват навън поне дузина медни хобота. По шума обаче личи, че готвят за стрелба само един топ.
Веднага се крием зад тесния гръб на нашия Звезден човек и добре, че не чакаме дълго — поне половината от екипажа вече тракат с ченета.
Гръмва, оглушавам, успявам да не затворя очи, но лютивият пушек ме заслепява със зли сълзи. И все пак забелязвам, а сетне и чувствам удара на гюлето — прилича на халосване с бала памук. Дружно тупваме по задник, поне пет-шест души от нашите пърдят едва ли не по-силно от оръдието, но май опазват панталоните си чисти… тоест пак толкова мръсни, колкото са били поначало. Нашият Звезден глупчо, пардон, талисман, ни предпази с дяволския си щит, както беше обещал че ще стане. А гюлето рикошира като слънчев лъч от лъскаво венецианско огледало и се връща откъдето е дошло.
Докато кашляме и псуваме, изправяйки се на крака, отсреща в недрата на галеона пищят ранените артилеристи. Тогава от високата палуба изтрещява мускетен залп. Естествено, куршумите поемат обратно и дори не ги усещаме, защото сме заети с построяване и заемане на заплашителни пози. Стрелците горе обаче са натръшкани и повечето от тях имат нужда от последно причастие и заупокойна молитва, вместо от превързване.
Разбирам, че това сражение е приключило. Ние юнашки хвърляме абордажните куки и долепваме борд до туловището на плячката. Катерим се и стъпваме на палубата. Не бива да се отдалечаваме на повече от двайсет стъпки от Глупчото, той ни прикрива с призрачната си вълшебна броня, но галеонът повече не мисли да оказва съпротива. Испанците са сиви от ужас, призовават Хесус и майка му, за която капитанът ни се изказва подобаващо.
Нататък е лесно да проявим благородство, с което смайваме преди всичко себе си — никого не убиваме, само раздаваме не особено щедро плесници. Великодушието ни се дължи на: първо, защото такова беше условието на Звездния човек — с което капитанът има благоразумие да се съгласи, — а второ… ами защото до последно не вярвахме, че ще сполучим, при все че за тренировка изхабихме едно от нашите оръдия още преди талисманът ни да каже в коя посока отвъд хоризонта има достойна за ограбване жертва.
Така че поведението ни е направо изискано — почти не псуваме, на испански де, докато заповядваме всички да се измъкнат на палубата. Под вещия надзор на Питър Джоба нашите матроси почват да преджобват пленниците. Аз и капитанът правим бърз тараш в каютата на испанския капитан. Шефът търси навигационни карти, от което си вадя поуката, че той не желае изцяло да зависи от дарбите на скъпоценния ни звезден глупчо. Хрумва ми да си избера нещо по-така за обличане от гардероба. И докато оглеждам дрехите, изведнъж си давам сметка, че сред изкараните на кърмата пътници липсват жени.
Не липсват. Сред извезаните със злато камизоли откривам едно невероятно прелестно създание и ако не беше огненокосата шотландка от мечтите ми, сигурно бих склонил на знойните тъмни очи на испанката. Кимам й учтиво и с жест й заръчвам да кротува. После казвам на капитана, че имам една идея и излизаме навън.
Пред тълпата примрели пленници заварваме назряваща кавга, защото небесният пришълец, нашият талисман на успеха, тича напред-назад, бърбори нещо на дрън-дрън и внася смут, като тъпче обратно иззетото в джобовете на пленниците, които никой не си е дал труда да върже. Лицата на нашите хора стават все по-кисели, затова незабавно надувам боцманската свирка, с което привличам вниманието.
Във възцарилата се тишина почвам да говоря и жалко е, че аз, роденият за оратор, никога не сварвам да се подготвя за някоя реч предварително — все импровизации:
— Джентълмени! Плячкосването е тежък и неблагодарен труд! Не бива да се хабим напразно. Предстоят ни нови славни битки, да не говорим за петдесетте бурета страхотно вино, освен това в камбуза е сготвено за хидалговците. Затова нека ни изкарат една хубава маса, да я застелят с коприна и да ни нагостят, понеже още сме разярени от приключилия абордаж и ешпаньолите следва да заслужат милостта ни. Докато трае трапезата, мисля, че гостоприемните домакини ще ни покажат всичките интересни неща, измежду които ще благоволим да си изберем плячка…