— Грабежът не е хубаво нещо! — внезапно ме прекъсва глупчото от небесата. Възчервен е от негодуване.
Екипажът на нашия кораб се опулва към него, но аз не губя присъствие на духа и му възразявам най-спокойно:
— Искаш да кажеш, че не бива дори да си вземем нещо за спомен от днешния ден, звездни човече?
Той се замисля и изведнъж щраква с пръсти:
— Е, сувенири — може…
След няколко мига еква гръмотевичен смях.
— Сувенири! Сувенири! — кикотят се до сълзи и премала моите пирати, а капитанът ме гледа иронично, но с одобрение. Само той освен мен разбира, че живият ни талисман е казал това за „сувенирите“ най-сериозно. Вярвам също, че си дава и сметка, колко по-лесно ще може да контролира положението.
Настаняваме се на изнесената маса и почва пир, докато испанците изнасят за оглед скромното си имущество. Те добре схванаха намека, че е в техен интерес да не щъкаме из кораба им. И наистина се откупват щедро, макар ще продължат да се тресат докато не си отидем. Изглежда са морално смазани. Една огъната в гърдите на Тъпака Хенри шпага, която той през смях връща на собственика „за сувенир“ в размяна на всичките му дрехи, ги обезсърчава напълно. Вярно, един спотаил се на носа бомбардир изпразва в нас пушкалото си — ни леко оръдие, ни тежък мускет — докато вдигаме втора наздравица (веднага след първата). С капитана сритваме хората си под масата и се правим, че нищо не е станало. Естествено, мортирката е на парчета, а овъглената фигура на нещастника бавно се сгъва и се разстила до останките на носовата надстройка.
Сега вече испанците напълно са си изяснили простата истина — животът, а и честта на скритите сеньори и сеньорити, струват много повече от накити, дрънкулки, злато и други непотребности.
Отляво и отдясно на мен нашите славни момчета мляскат и се оригват. Заедно с деликатесите дъвчат и не изпускат от зъбите си лафа за сувенирите. Много им е забавно. И кълна се, че от устата на Айвън Едноокия излизат следните думи, произнесени с достойнството на истински джентълмен, нищо че оцапа цялата покривка с фин сос:
— Ще бъде ли така любезен насрания хидалго да ми даде ей онова сувенирче, дето виси като бреме на шията му? Чакай, чакай, я премери колко ярда чини тая верига, майка ти да уважавам… Само три? Сеньор, може веригата да е златна, но за сувенир е недостатъчна! Това по ефеса на шпагата ти диаманти ли са? И ботушите ти ги бива… И ризата. Нали имаш някъде друга? Дай едната на ближния си!
Седим като перове, пред които върволица чужди посланици поднасят за одобрение даровете си.
Вземаме колкото могат да носят треперещите ни носачи. Капитанът нарежда на по-яките испански матроси да прехвърлят провизии на кораба ни, като особено внимание отделят на буретата вино. Сеща се и им заповядва да сменят такелажа на славния ни кораб. Пленниците припряно се залавят да мъкнат въжета. Нашият капитан няколко минути ги гледа намръщено как се суетят и натоварва капитана на галеона със задачата да въведе ред, като междувременно поисква „за сувенир“ сандъка с навигационни карти, като при това само три пъти го нарича „задник непоръбен“.
— Ех, да имаше и някоя мацка… — ненадейно въздъхва до мен Питър Джоба, докато лапа така стръвно, че ми се повдига.
При споменаването за жени очите на повечето от нашите лакомо блясват.
Вижте, нещата, свързани с пленнички, са естествени, колкото и да са безобразни. Не съм голям моралист, но и не съм си враг, за да настройвам срещу себе си загорели за женска плът мъже. Ала знам какво ще последва — вместо „благодаря, сеньора“ ще последва ритник и пляс зад борда. А това не ми харесва. С дамите съм джентълмен. Няколко пенса вършат повече и по-добра работа от крясъци и шамари. Освен това не мисля, че дори и най долната повлекана заслужава да бъде хвърляна на акулите (гадни зъбати отвратителни дяволски гнусни риби!!!).
Но най-важното — Звездният човек няма да одобри това. А не бива да губим благоразположението му в никакъв случай! Той е кокошката, която снася златни яйца!
Докато трескаво обмислям как да отвлека вниманието на юнаците ни от опасната тема, разрешението на проблема идва от страна на Бруно Дългопръстия, който е малко глух и затова винаги говори високо. От известно време е спрял да яде и втренчено разглежда топовете копринен плат. И в най-критичния момент взема, че се провиква, стряскайки всички — абе все не можем да му свикнем: