Какво добро беше сторил?
Отново спря очи върху Меча на Шанара, проследи гравюрата на стърчащата му дръжка. Погледът му гореше. Истината. Мечът на Шанара бе талисман на истината. А в момента повече от всичко друго той искаше да знае истината дали това оръжие, за което бе дал толкова жертви, бе действителния талисман.
Как можеше да разбере това?
Падишар се изтегна и се прозя.
— Време е за почивка, Пар Омсфорд — рече той, като се изправяше. — Ще ни трябват сили за онова, което ни предстои.
Отиде до кушетката, където бяха наредени препарираните животни, събра ги небрежно и ги захвърли на съседния стол. Легна с гръб към Пар, като се настани удобно на кожените възглавници, обгърнал глава с ръцете си. Обувките му стърчаха от единия край. Само след миг започна да хърка.
Пар остана известно време буден, загледан в него, докато най-сетне с последни усилия успя да успокои мрачните си мисли. Страхуваше се, но страхът не беше нещо ново за него. Най-лошото бе липсата на надежда, липсата на упование, че ще може да се справи с каквото и да било. Вече не вярваше в собствените си сили.
Накрая стана и отиде до фотьойла, където Падишар бе захвърлил препарираните животни. Събра ги внимателно — Чот, Лида, Уестра, Евърлинд и останалите — и ги занесе до Меча на Шанара, който беше облегнат на нощната масичка. Едно по едно ги подреди около Меча като часови — сякаш така те щяха да го пазят от демоните в съня му.
След това отиде в задната част на скривалището на Кърта, намери някакви грапави възглавници и стари одеяла, постла си в един ъгъл, където бе струпана колекция от стари картини, и легна.
Дълго остана заслушан в капещата вода, преди сънят да го обори.
Когато се събуди, беше сам. Канапето, на което спеше Падишар, беше празно, а помещението тихо. Бяха загасени всички свещи, освен една. Пар примигна срещу светлината и и се огледа в мрака наоколо. Чудеше се къде ли бе отишъл Падишар. Изправи се и се изтегна, взе свещта да запали и останалите и се загледа в мрака, който се стопяваше, за да остави само разпръснати сенки.
Нямаше представа колко дълго бе спал; времето в тези катакомби губеше смисъл. Отново почувства глад и закуси с хляб, сирене, плодове и малко бира на трикраката масичка. Докато се хранеше, не сваляше поглед от Меча на Шанара, заобиколен от децата на Кърта.
Кажи ми нещо, рече си наум той. Защо нищо не казваш?
Той дояде закуската си. Дъвчеше без да усеща вкуса на храната, изпи и бирата между другото, като през цялото време очите и мислите му бяха насочени към Меча. Стана от масата, отиде при оръжието, взе го и седна на стола. Сложи го на коленете си и се вторачи в него. Най-сетне го извади от калъфката и започна да го оглежда от всички страни на светлината на свещта.
Погледът му гореше от тревога.
Какво беше това — талисманът или някаква имитация?
Ако е талисманът, връзката помежду им бе нарушена. Той беше потомък на Шеа Омсфорд и в жилите му течеше кръвта на Елфите, както и във всичките му предци — значи, трябваше да умее да извиква силата на Меча без проблеми. Ако разбира се, това беше истинският Меч. В противен случай… Той ядно тръсна глава. Не, това беше Мечът на Шанара. Това беше. Чувстваше го до мозъка на костите си. Всичко, което знаеше за Меча, което бе чувал за него, всички песни, които бе изпял през годините, му говореха, че това е Мечът. Ример Дал не би му дал имитация, той твърде много разчиташе да бъде негов учител в магията, за да рискува доверието му с лъжа, която лесно би могла да се разкрие. Какъвто и да беше Ример Дал, не можеше да му се отрече, че е твърде умен за такава елементарна игра…
Пар прекъсна мислите си. Не беше сигурен дали е на прав път. И все пак, струваше му се, че има някакъв резон във всичко това. Ример Дал искаше да му внуши, че е Шадуин. А един Шадуин не можеше да използва Елфската магия на оръжието, защото…
Но защо?
Може би защото истината бе разрушителна за Шадуините и магията им ги предпазваше от нея?
Но нали след като в Шахтата унищожи Кол, който се беше превърнал в Шадуин, през тялото му премина огънят от магията на Меча на Шанара? Коя беше истината в случая?