Той скръцна със зъби и здраво стисна гравираната дрьжка на Меча. Вдигна ръка и острието просветна като факла, а гравюрата на дръжката му се вряза в дланта му. Какво ставаше межлу тях? Защо не можеше да стигне до никакъв отговор?
Той прибра Меча в калъфката и седна в тишината светлината на свещта, за да размисли. Аланон му бе дал поръчение да открие Меча на Шанара. На него, а не на Рен или Уокър, макар че и в техните жили течеше крьвта на Елфите на Шанара. Аланон бе изпратил тъкмо него. Познатите въпроси отново се върнаха. Нима Друидът нямаше да знае, че поръчението му е безсмислено? Макар и сянка, нима нямаше да разбере, че магическата сила на Пар е поставена под заплаха, че Пар се е превърнал във враг на самия себе си?
А може би Ример Дал беше прав и не Шадуините бяха истинските врагове, а Друидите. Може би всички взаимно си бяха врагове, съперници за власт над магията — както Шадуините, така и Друидите. Може би всички се стремяха да запълнят онази пропаст, която се бе разкрила със смъртта на Аланон, онзи вакуум, който бе създало изчезването на истинската магия.
Дали беше възможно това?
Пар смръщи вежди. Прокара пръсти по ремъка и вървите на калъфката на Меча.
Защо беше толкова трудно да се прозре истината?
Замисли се какво се бе случило с всички, които се бяха отправили към Рога на Пъкъла. Стеф и Тийл бяха мъртви. Морган изчезнал. А къде ли беше Коглайн? Какво ли бе станало с него след поръченията на Аланон? Изведнъж Пар изпита непреодолима потребност да поговори със стареца за Меча. Може би Коглайн знаеше нещо по този въпрос. Ами какво ли бе станало с Рен и онзи грамаден Скитник? Ами с Уокър Бо? Дали не бяха променили мнението си и не бяха отишли да изпълнят поръченията като него?
А може би само си въобразяваше, че е изпълнил своето поръчение.
Седеше, втренчил поглед пред себе си. После отново погледна Меча. Имаше и още нещо. Сега, когато оръжието е в негови ръце, какво трябва да прави с него? Ако всички колебания кое е добро или зло и дали постъпва правилно можеха да се оставят на Аланон, то все пак открит стоеше въпросът на каква цел трябваше да послужи Мечът на Шанара?
Каква истина трябваше да разкрие той?
Свят му се виеше от всички тези въпроси без отговор, от всички тайни, които си оставаха неразкрити, от лъжиге и полуистините, които го налитаха като врани на леш. Ако можеше да развърже поне един възел от тази верига на несигурност и объркване, в която се беше оплел, ако можеше да разплете поне една брънка…
Вратата се отвори и се подаде Падишар.
— А, ето те и тебе — радостно възкликна той. — Надявам се, че си се наспал?
Пар кимна. Мечът още лежеше на коленете му. Падишар го погледна подозрително, както крачеше из стаята. Пар пусна дръжката.
— Колко е часът? — попита той.
— Вече е обяд, а Кърта още не се е върнал. Излязох да поразуча нещо за Дамсон. Поразпитах насам-натам. Наврях си носа навсякъде, където можах — той поклати глава. — Само дето си загубих времето. Ако онези от Федерацията са я заловили, явно че не искат да се разгласява.
Той се тръсна на канапето. Изглеждаше уморен и отчаян.
— Ако не се върне до довечера, пак ще ходя да я търся.
Пар се наведе напред.
— Не и без мене.
Падишар го стрелна с поглед и се разсмя:
— Разбира се, Равининецо, двамата поне можем да избегнем някоя и друга клопка, която да ни завлече в Шахтата…
Той рязко трепна при тази мисъл и неловко отмести поглед. Пар вдигна Меча на Шанара от колете си и го сложи до себе си на пода.
— Падишар, тя ми каза, че си й баща.
Едрият мъж се вторачи в него без да каже нито дума, после само леко се поусмихна.
— Какво ли не приказват влюбените.
Стана и отиде до масата.
— А сега ми се ще да хапна.
Изведнаж се извърна към Пар и каза с леден тон:
— Втори път да не споменаваш това. На никого и никога.
Изчака Пар да кимне с глава и после се зае да си приготви ядене. Хапна останалото от Равнинеца и още парче сушено месо, което измъкна от долапа. Пар го наблюдаваше без да каже нищо и се питаше колко ли време баща и дъщеря е трябвало да пазят своята тайна, колко ли трудно е било това и за двама им. Докато се хранеше, Падишар бе свел лице, което не се виждаше в сянката, но очите му просветваха като бели огънчета.