Група конници изникна ненадейно от мъглата и то толкова бързо, че нямаше възможност да избягат. Морган видя как Мати отскочи встрани и се опита да направи същото. Независимите бяха премазани и във въздуха се разхвърчаха тела. Конете се препъваха и падаха в това меле и техните ездачи също отхвръкваха встрани. Вой и крясъци се носеха от сражаващата се маса хора. Чандос изчезна, зарит под купчина тела. Падишар отхвръкна встрани и падна на коленете си. Морган се изправи и застана по средата на моста, напълно сам, като размахваше Меча на Лех срещу всичко, което се появеше наоколо. Той нададе обичайния си боен вик: „Лех, Лех“, за да извлече сила от него и да окуражи онези, които бяха останали наоколо му.
Имаше един миг, когато вече си мислеше, че всички са изгубени.
Точно тогава Чандос отново се появи, окървавен и страшен, и започна да съсича войниците на Федерацията от двете си страни като дънери, проправяйки си път към Падишар, който се беше облегнал на парапета на моста. Той изправи водача на независимите на краката му.
— Достатъчно! — извика му Мати, хвана ръката му и започна да го дърпа.
В първия момент той се сби и с нея, после осъзна какво прави и спря. Спуснаха се през капандурата и успяха да избягат тъкмо в момента, когато таванът пропадна и затрупа всичко с гръм и трясък.
Слязоха в мрака на тунелите без да знаят накъде вървят. В далечината се появи светлинка, бледа и примамлива, и те се втурнаха към нея. Онова странно чувство за цялостност, което имаше Морган, когато използваше магията на Меча, започна да изчезва и в душата му се отвори бездна и го обзе познатото чувство за нещо загубено, чувство на отчайваща липса. Той се бореше срещу него, предупреждавайки се, че не бива да се остави магията да го владее, както се беше случвало, извикваше образите на Пар, на Уокър и най-сетне на Куикнинг, да му вдъхнат решителност. Протегна се и хвана ръката на Мати. Тя стисна дланта му, когато усети неговия страх и здраво я задържа.
Не ме предавай, молеше се безмълвно той. Не ме оставяй да пропадна.
Дробовете му лепнеха от прах и влага и той се разкашля от задухата. Едва успяваше да си поеме дъх. Умората му тежеше, сякаш ръцете и тялото му бяха омотани във вериги. Те продължиха да тичат, светлината ставаше по-силна и по-близка. Мати дишаше на пресекулки в синхрон със стъпките им по камъка. Кръвта пулсираше в ушите на Морган.
Накрая стигнаха до светлината. Тя идваше от един дренаж в улицата над тях. Дъждът се процеждаше през дупките като сребърна завеса и гръмотевици цепеха небето. Мати се свлече до една от стените и издърпа и него. Седнаха задъхани, облегнали гърбове на хладния камък.
Мати се обърна към него. Кобалтовите й очи пламтяха, тя цяла сияеше. Гледаше го така, сякаш искаше да вика от радост. Изглеждаше така, сякаш бе открила нещо, което е смятала за изгубено завинаги.
— Беше великолепно! — задъхваше се тя и се смееше като дете.
Когато видя удивлението, изписано на лицето му, тя бързо се наведе и силно го целуна по устата. Задържа дълго целувката, като го обгръщаше с ръце и се притискаше до него.
После го пусна, отново се разсмя и го изправи на крака.
— Хайде, трябва да настигнем другите! Побързай, Морган Лех! Да тичаме!
Продължиха да се спускат из тунелите, преследвани от тътена на бурята. Но не издържаха дълго и забавиха крачка, защото не можеха вече дъх да си поемат. Очите им привикнаха към тъмнината и те успяваха да зърнат дори пробягващите плъхове. Дъждът бликаше през решетките все по-силно и съвсем скоро се оказаха намокрени до кости. Проправяха си път от един сноп светлина до друг, вслушани да доловят шума от евентуални преследвачи или онези, които търсеха. До тях долитаха подвиквания от улиците, галопиране на коне, тропот на карети и шумни стъпки. Градът бе пълен с войници, които ги търсеха, но засега всички звуци оставаха над земята.
Ала от Дамсон и независимите все още нямаше и следа.
Стигнаха едно разклонение и трябваше да изберат в коя посока да тръгнат. Морган напрегна всичките си сили, но нищо не му подсказваше какво решение да вземе. Ако дъждът не бе залял отточните канали, може би щяха да видят следите. Продължиха да крачат един до друг. Мати Ро се държеше за него, сякаш се страхуваше, че може да го изгуби в мрака. Разстоянието между скарите започна да се увеличава и тунелът стана толкова тъмен, че не виждаха почти нищо.