Чу се лек плисък на вода и шум от стъпки.
— Морган? — тихо каза някой. — Това ти ли си?
Беше Дамсон. Морган отвърна и само след миг тя увисна на шията му, после прегърна Мати и започна да им разказва, че ги търсела от часове, прекосила тунелите открай докрай, опитвайки се да открие някаква следа от тях.
— Сама ли? — запита Морган, защото не можеше да повярва. Почувства такова облекчение, когато я видя, че направо свят му се зави. — Имаш ли храна или вода?
Тя му подаде един мех, както и хляб и сирене от торбата си.
— Кърта ми помогна — продължаваше да шепти тя. — Когато срутихте тавана на склада, пропадна и част от тунела. Вие сигурно не сте и забелязали. Във всеки случай пътят към нас ви бе пресечен и вие тръгнахте в погрешна посока — тя приглади огнените си коси назад и въздъхна. — Налагаше се първо да изведем Падишар и останалите. Нямаше време да ви търсим. Когато ги изведохме на сигурно място, двамата с Кърта се върнахме за вас.
От другата страна в мрака проблеснаха ясните очи на Кърта. Морган беше слисан.
— Но как ни открихте? Ние съвсем се бяхме изгубили, Дамсон. Как можахте да…?
— Бяхте оставили следи — отвърна тя и хвана ръката му, за да го накара да замълчи.
— Следи ли? Но дъждът беше измил всичко!
Тя не можа да потисне усмивката си.
— Не по земята, а във въздуха, Морган.
Той се озърна объркан.
— Кърте? — извика тя. — Кажи му.
Косматото лице на Кърта се показа на светло. Той премигна почти сънено и сбърчи нос, сякаш душеше Планинеца.
— Ти миришеш доста силно — каза той. — Усеща се по целите тунели. Милата Дамсон е права. Не беше трудно да ви открием.
Морган се ококори. Чу как Мати Ро потисна смеха си и целият се изчерви.
Починаха колкото да хапнат и отново поеха, този път предвождани от Кърта. Не се натъкнаха нито на Федеративни войници, нито на Шадуински призраци и се промъкнаха леко и спокойно през тунелите. Докато вървяха, мислите на Морган се връщаха към миналото и отново към настоящето. Опитваше се да си даде сметка за станалото. Оценяваше себе си и начина, по който се беше променил. В края на краищата разбра, че не е разочарован от себе си. Беше усвоил важни уроци и беше доволен, че измина целия този път.
Излязоха на открито откъм северния склон на планината. Небето се бе прояснило и луната и звездите отново бяха изгрели. Въздухът бе промит от дъжда и ухаеше на гора. Ветрецът, който духаше от запад, беше прохладен и нежен. Те застанаха заедно сред тревите, все още мокри от бурята, и се загледаха отвъд равнините и хълмовете, към Драконовия зъб и хоризонта отсреща.
Морган погледна към Мати Ро и забеляза, че тя го наблюдава изпитателно и леко се усмихва. Мислите й бяха потайни и странно изкусителни. Беше проста и красива, сдържана и пряма и криеше още редица противоречия — парадоксално разминаване между настроение и поведение, което той, въпреки желанието си, не разбираше. Представяше си я в своите откъслечни спомени — като момчето, за което я бе взел в „Свирката“, като момичето със смазани крака и мъчително минало, което му се бе разкрило край Огнеръбата планина, като жената, която умееше ловко да си служи с меча срещу Федерацията и Шадуините в Тирс, и като бездомницата, която можеше във всеки момент да се превръща ту в демон, ту в добра фея.
Не можа да се сдържи и й се усмихна, опитвайки се да вникне в тайната й.
Дамсон бе коленичила пред Кърта.
— Няма ли този път да дойдеш с нас? — запита го тя. Кърта клатеше глава. — За теб става все по-опасно да се връщаш тук.
Кърта размисли.
— Аз не се страхувам за себе си, мила Дамсон. Страхувам се само за теб.
— Онези чудовища, Шадуините, са в града — нежно му напомни тя.
Той само сви леко рамене и я погледна със сериозни очи.
— Те са навсякъде.
Дамсон въздъхна, кимна и прегърна малкия човечец.
— Сбогом, Кърте. Благодаря ти за всичко. Благодаря ти за Падишар. Толкова съм ти задължена.
Кърта премигна. Ясните му очи светеха. Тя го пусна и се изправи на крака.
— Ще дойда да те видя когато мога — каза му тя — Обещавам ти.
— Когато намериш Равнинеца ли? — рече някак смутено Кърта.
— Да, когато намеря Пар Омсфорд. Ще дойдем двамата.
Кърта изтри лицето си с ръка.