Щом се нахрани, той отново се обърна към Пар:
— Тя ми беше обещала, беше ми се заклела да не казва на никого.
Пар гледаше сключените му ръце.
— Каза ми го, защото и двамата имахме нужда да си доверим нещо скъпо, за да си вярваме. Това беше преди да се спуснем в Шахтата последния път.
Падишар въздъхна.
— Ако само открият коя е…
— Не — веднага го прекъсна Пар. — Ще си я върнем преди да стане това — той срещна изпитателния поглед на другия. — Ще си я върнем, Падишар.
Падишар Крийл кимна.
— Непременно, Пар Омсфорд, ще го направим.
След няколко часа Кърта безшумно се появи на вратата и се промъкна в мрака като сянка, мигайки срещу светлината на свещите. Космите, които се подаваха от вехтите му дрехи, бяха настръхнали като на таралеж. Без дума да каже, той отиде да изгаси няколко свещи и настъпи мрак, в който той явно се чувстваше по-удобно. Приближи до своите деца, скупчени на пода, погука им тихичко, после внимателно ги събра и отново ги занесе на дивана.
Още докато ги подреждаше, Падишар загуби търпение.
— Какво разбра? — запита развълнувано той. — Не ни карай да чакаме повече!
Кърта се изправи без да се обърне.
— Тя е в затвора.
Кръвта на Пар се смръзна в жилите му. Хвърли светкавичен поглед на Падишар. Едрият мъж бе скочил на крака със свити юмруци.
— Къде? — промълви той.
Кърта помълча още малко, докато настани Чот на възглавницата, след което се обърна.
— В казармите на стария Легион откъм вътрешната стена. Скъпата Дамсон е затворена в южната стражева кула съвсем сама — той потърка стъпалата си. — Дълго не можех да я открия.
Падишар пристъпи напред и коленичи, за да го погледне в очите. Белезите по лицето му бяха станали тъмночервени.
— Дали са й… — не можеше да намери думата. — Добре ли е?
Кърта поклати глава.
— Не можах да се добера до нея.
Пар също пристъпи напред.
— Значи не си я видял?
— Не — примигна Кърта. — Но зная, че е там. Покатерих се по крепостната стена. През камъка се чуваше дишането на Дамсон. Тя спеше.
Равнинеца и вождът на независимите се спогледаха.
— Здраво ли я пазят? — попита Падишар.
Кърта леко потърка очи с кокалчегата на пръстите си.
— Има часови пред нейната врата, в началото на стълбището и пред входа. Патрулират по всички коридори и алеи. Много са — той примигна с очи. — Има и Шадуини.
Падишар оклюма.
— Значи знаят — дрезгаво прошепна той.
— Не — запротестира Пар. — Още не. — Той изчака Падишар да вдигне очи към него. — Ако знаеха, нямаше да я оставят да спи. Още не са сигурни. Ще чакат Ример Дал, както направиха и преди.
Падишар го изгледа безмълвно с проблясък на надежда в очите.
— Може и да си прав. А това значи, че трябва да я измъкнем, преди Ример Дал да се е появил.
— Ти и аз — тихо промълви Пар. — Ние двамата.
Вождът на независимите кимна с глава и помежду им се установи такова дълбоко съгласие, каквото не би могло да се изрече с думи. Падишар стана и двамата се спогледаха в мрака на скривалището, решени твърдо, че ще осъществят намерението си, каквото и да стане. Пар загърби всички неразрешими въпроси и съмнения относно Меча на Шанара. Отърси се от всички колебания за това, дали ще може да използва своята магия. Щом се отнасяше за живота на Дамсон, готов беше на всичко, за да я освободи. Нищо друго нямаше значение.
— Трябва да се приближим колкото се може повече — тихо каза Падишар като погледна надолу към Кърта. — Колкото се може повече, без да ни видят.
Кърта тържествено кимна с глава.
— Зная един път.
Едрия мъж протегна ръка и го потупа по рамото.
— Ще трябва да дойдеш с нас.
— Скъпата Дамсон е най-добрата ми приятелка — каза Кърта.
Падишар кимна и свали ръката си. После се обърна към Пар.
— А сега трябва да тръгваме.
IV
Уокър Бо бродеше сред високите стени на крепостта. Обхождаше парапетите и бойниците, кулите и скривалищата, коридорите и проходите. Приличаше на призрак и изгнаник и се чувстваше такъв. Паранор, крепостта на Друидите, бе възстановена, появила се отново в света на хората, върната към живот от Уокър и магията на Черния камък на Елфите. Паранор се издигаше както и преди триста години над мрачната гора, из която кръстосваха вълци и тръните като пики подаваха защитните си бодли. Крепостта се намираше на една заравнена височина, от която можеше да се види цялата околност от Кенън до Джанисън, както и Драконовия зъб от едното било до другото. Непоклатима като камъка от който бе изградена преди хиляда години, тя бе Обител на легенди и предания, които започваха да се носят отново.