— Ще те чакам, мила Дамсон. Ще те чакам винаги.
След това той се обърна и изчезна сред скалите, стопявайки се като една от сенките на нощта. Морган стоеше до Мати Ро и гледаше подире му. Почти не му се вярваше, че наистина си отива. Нощта бе тиха и прохладна, безмълвна и изпълнена със спомени, които се тълпяха като бързо изречени думи. Всичко приличаше на сън, който можеше да свърши само с едно отваряне на очите.
Дамсон се обърна да го погледне.
— Тръгвам да намеря Пар — тихо съобщи тя. — Чандос отведе Падишар и останалите обратно в Огнеръбата планина, където ще починат ден-два, преди да се отправят на север и да се срещнат с Троловете. Направих каквото можах за него, Морган. Вече не съм му нужна. Но съм нужна на Пар Омсфорд и смятам да удържа думата, която му дадох.
Морган кимна.
— Разбирам, ще дойда и аз с тебе.
Мати Ро ги погледна неочаквано дръзко.
— Добре, тогава и аз идвам с вас — заяви тя.
Погледна ту единия, ту другия, очаквайки да й се противопоставят, но когато това не стана, попита с по-спокоен тон:
— Кой е Пар Омсфорд?
Морган едва не се разсмя. Беше забравил, че Мати почти не знае какво става наоколо й. Нямаше причини да крият нещо от нея. Тя бе заслужила правото си да знае всичко, като беше дошла с тях в Тирс, за да освободят Падишар Крийл.
— Разкажи й по пътя — каза Дамсон и хвърли неспокоен поглед през рамо. — Тук сме още в опасност. Не забравяйте, че продължават да ни търсят.
Само след минути вече вървяха на изток по посока на Мермидон. След около час щяха да се скрият в горите и да си позволят няколко часа сън. Тази нощ не можеха да се надяват на повече.
Докато вървяха, Морган отново разказа историята за Пар Омсфорд и сънищата на Аланон. Трите силуета бавно се изгубваха в далечината, настъпи и отмина полунощ и дойде новият ден.
XXIII
Прекараха остатъка от нощта на завет под едни бели дъбове по крайбрежието на Мермидон на няколко мили под Кенънския проход. Тук беше прохладно и сенчесто и не проникваше горещината на късното лято, която рано се спускаше над откритите поляни. Спаха доста след изгрев слънце. Измиха се и хапнаха от продуктите, които носеше Дамсон, заслушани в монотонния шум на реката и оживените песни на птиците. Морган разтърка очи, за да прогони съня и се опита да си спомни всичко, което се бе случило предишния ден, но споменът му се струваше много далечен. Имаше значение само това, че Падишар Крийл бе спасен, колкото смътно да беше в съзнанието му това събитие — така си казваше той, когато се отказа да мисли повече за случилото се.
Докато ядеше хляб и сирене той си обу ботушите и започна да преценява онова, което предстои. Очакваше се да бъде горещ и зноен ден, който можеше да го отведе навсякъде. Миналото трябваше да му напомня за превратностите на живота, за това как сьдбата предоставя някои възможности и после си ги взема обратно. Трудностите и загубите, които бе претърпял Морган, го бяха калили като желязо и около него се бе образувал вакуум, в който нищо не можеше да проникне, една мъртва зона, в която болката, разочарованието и страхът нямаха място. Една защита, която му позволяваше да се отърси от всичко, за да продължи, дори когато му се струваше вече невъзможно. Проблемът, разбира се, беше, че тази защитна обвивка не допускаше до него надеждата, грижата и любовта. Той можеще да ги допусне, когато поиска, но рискуваше в същото време да стане уязвим и за други чувства. Когато допуснеш едните, винаги рискуваш да допуснеш и другите. Това му бе останало от Стеф и Куикнинг, от Джут и Елдуист, от Друидските призраци и Шадуините. Тази истина постоянно го преследваше.
Той всички прогони всички тези мисли, нахрани се, след което се изправи и се протегна.
— Готов ли си? — попита Дамсон Рей. Тя се бе зачервила от студената вода, с която наплиска лицето си и огнените й коси лъщяха вчесани. Бе красива и жизнерадостна, изпълнена с решителност, която се излъчваше от нея както топлината от огъня. Морган я погледна и си помисли колко щастлив бе Пар, че такова момиче е влюбено в него.
Мати Ро изми чинията си и я подаде на Дамсон, да я прибере в нейния багаж.
— Къде отиваме сега? — попита тя направо, както винаги. — Какво ще предприемем, за да намерим Пар Омсфорд?
Дамсон прибра чинията при другите.
— Ще вървим по следите му — тя пристегна вървите на вързопа и се изправи. — С помощта на това.
Извади изпод туниката си половин медальон, окачен на кожена връв. Морган и Мати се наведоха да го видят. Медальонът — всъщност един метален диск — нямаше никакви знаци или инкрустации и явно беше наскоро счупен.