— Това е Халката — обясни Дамсон, като я вдигна срещу светлината и медальонът се озари в медно-златист блясък. — Другата половина дадох на Пар, когато се разделихме. Този диск е направен от метал и може да бъде използван само веднъж. Двете половини привличат притежателите им един към друг. Те започват да излъчват светлина, когато двамата са наблизо.
Мати Ро погледна скептично.
— Колко близо трябва да бъдат?
Черната й коса бе късо подстригана и се спускаше права покрай нежното й лице. Очите й бяха дълбоки и проникновени. Изглеждаше свежа и обновена. По-млада, отколкото е, помисли си Морган, и не разкриваща нищо от онова, което може да бъде.
Дамсон се усмихна.
— Тази Халка е магична. Наблюдавала съм как действа нейната магия и зная какво може да направи — усмивката й изчезна. — Ще опитаме ли?
Тя я вдигна в ръка и я насочи на запад, на изток и после на север. Халката не се промени. Дамсон ги стрелна с поглед.
— Той тръгна на юг — обясни тя. — Оставих го за накрая.
Тя насочи ръка на юг. Медната повърхност на Халката може би леко просветна, но Морган не беше сигурен в това. Дамсон обаче кимна със задоволство.
— Изглежда е много далеч — тя се усмихна неуверено, когато срещна погледите им. — Човек трябва да знае как да разчита знаците на Халката — тя пъхна диска обратно в туниката си. — Да тръгваме.
Вдигна вързопа си и го преметна през рамо. Мати Ро погледна Морган с ъгълчето на очите си и поклати глава сякаш казваше: Ти успя ли нещо да видиш? Морган само сви рамене. Не беше сигурен.
Потеглиха в зноя по течението на Мермидон, следвайки извивките на реката на изток към Варфлийд, като се опитваха да вървят под сянката на дърветата. Откъм водата духаше лек ветрец и ги разхлаждаше по малко, но околността бе гола и неподвижна. Върховете на Драконовия зъб на Север се открояваха сиви в лятната горещина, а хълмовете и ниските планини на юг бяха обгорели от слънцето и сухи. Слънцето стоеше високо в безоблачното небе и горещината нахлуваше на вълни. Из откритите равнини имаше проснати мъртви животни и деформираните им тела гниеха. Големи отрязъци от Калахорнските гори бяха заболели и земята там бе пуста и оголена. Забелязваха се вирове застояла зеленикава вода, от които се разнасяше неприятна миризма. Дърветата бяха голи и изсъхнали като скелети. Такива места съсипана земя понякога се простираха на цели мили разстояние. До Морган достигаше дъха на гнилост. Той не бе предизвикан само от лятната горещина и суша. Това беше Шадуинската отрова, която бе наблюдавал много пъти откакто дойде на север, едно унищожение на земята, причинено неизвестно как от тези тъмни създания. И ставаше все по-лошо.
Минаваше обяд и те заобиколиха Варфлийд от север, вървейки все по течението на Мермидон, която свърна на юг. Срещнаха из пътя неколцина амбулантни търговци, но горещината прогонваше пътниците, тъй че през повечето време вървяха покрай реката сами. Когато наближиха Варфлийд, насреща им се зададе първият Федеративен патрул и те се отдръпнаха сред дърветата, докато отмине.
Дамсон отново погледна Халката, докато чакаха, но резултатът беше същия. Дискът съвсем слабо просветляваше, когато бе насочван на юг, или може би просто отразяваше лъчите на слънцето. Морган и Мати Ро отново тайничко се спогледаха. Беше горещо и те бяха уморени. Не знаеха дали ще стигнат до нещо или Дамсон таеше напразни надежди. Имаше и други начини да открият следите на Пар, ако дискът не действаше, но те все още не искаха да засегнат Дамсон на тази тема.
— Трябва ни лодка, за да се спуснем по Мермидон до Езерото Дъга — предложи Дамсон, след като още веднъж извади Халката. Така щяха да стигнат три пъти по-бързо, отколкото пеш. Мати сви рамене и каза, че ще отиде в града, тъй като за нея е по-малко опасно, отколкото за тях, и ще се върне на същото място, когато намери необходимото. Остави вързопа, който носеше, и се скри сред зноя.
Морган седна до Дамсон в сянката на една стара върба близо до речния бряг, откъдето можеха да видят всеки, идещ към тях. Реката течеше кална и поройна след снощната буря. Загледаха се в нейното бавно, спокойно движение. Очите на Морган натежаха за сън и той ги затвори и се отпусна на слънцето:
— Още ли се съмняваш в мен? — дочу той след малко гласа на Дамсон.
Той я погледна.
— Какво имаш предвид?