Той ровеше пясъка с пръчка, когато се появи Мати и седна до него.
— Не мога да заспя — каза тя. Лицето й бе бледо и хладно на звездната светлина, а очите й изглеждаха бездънни. — Ти какво правиш?
Той поклати глава.
— Мисля.
— За какво?
— За всичко и за нищо — усмихна й се той. — Не мога да разреша много въпроси. Мислех, че мога да размисля върху тях, но не успявам да ги разбера.
Тя мълчеше, загледана в реката. Най-сетне каза:
— Твърде много се насилваш.
Той я погледна.
— Гледаш на всичко като на последен шанс. Приличаш на момче, на което майка му е дала някои заръки. Толкова си усърден, че не смееш да си позволиш ни най-малката грешка.
Той сви рамене.
— Не съм такъв. Може би просто изглеждам така в момента, но характерът ми не е такъв. И освен това, кой кого съди сега?
Тя го погледна прямо в очите.
— Аз не те съдя, само споделям впечатленията си. Това е нещо различно. Преди ти ме осъждаше.
— О! — той не вярваше нито дума на онова, което тя му казваше. Това беше изписано на лицето му и той не се опитваше да го крие. — Както и да е, не е чак толкова лошо да се стараеш с всички сили.
— Помниш ли как ти казах, че съм убила много хора? — той кимна. — Това беше лъжа. Или поне преувеличение. Казах го само защото ме ядоса — тя отново се загледа встрани замислено. — Ти не разбираш много неща в мене. Мисля, че не мога да ти ги обясня.
Той искаше да срещне очите й, но тя отказа да го погледне.
— Е, аз не съм и искал да ми ги обясняваш — опита се да се защити той.
Тя не му обърна внимание.
— Добре си служиш с този Меч. Не по-зле от мене. Бих могла да те науча да станеш по-добър, ако ми позволиш. Мога да те науча на много неща. Спомни си какво ти се случи в „Свирката“, щом се опита да ме докоснеш. Мога да те науча и на това.
Той се изчерви.
— Нямаше да се случи, ако…
— …Ако го очакваше — усмихна се тя. — Зная, вече ми го каза. Но цялата работа е, че не го очакваше — и виж какво стана. А най-важното е да знаеш какво да очакваш. Падишар ме научи на това. Да знаеш какво да очакваш е много по-важно, отколкото да хвърлиш всичките си сили в нещо.
Той стисна зъби.
— Свърши ли с анализа на моите недостатъци? Или имаш още нещо да добавиш?
Усмивката изчезна от лицето й. Тя не го и погледна, продължавайки да съзерцава реката. Той беше на път да каже още нещо, но се спря. Изведнъж тя му се стори много уязвима. Наблюдаваше я как сви колене, обгърна ги с ръце и наведе глава в мрака. Можеше да я чуе как диша бавно и равномерно.
— Аз много те харесвам — каза най-сетне тя, като продължаваше да крие лицето си. — Не искам да ти се случи нищо лошо.
Той не знаеше какво да каже. Само я гледаше.
— Затова съм тук — каза тя. — Затова дойдох — тя вдигна глава и го погледна. — Какво мислиш?
Той поклати глава.
— Не зная какво да мисля.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Дамсон ми разказа за Куикнинг.
Тя изрече думите така, сякаш пареха в устата й. Търсеше погледа му и той забеляза, че се страхува от реакцията му, но бе решила да стигне докрай.
— Дамсон каза, че си бил влюбен в Куикнинг и нейната загуба е била най-тежкото нещо, което си преживял. Каза ми го, защото я помолих. Исках да зная за тебе нещо, което ти сам не би ми казал. Тогава реших да поговоря с теб за това, но не знаех как. Аз мога да слушам много добре, но не умея да задавам въпроси.
Морган присви очи. В съзнанието му изникна образът на Куикнинг, ефимерен като дим. Представи си я — със сребристите й коси, с цялото й съвършенство. Този спомен предизвика у него силна болка. Опита се да го прогони, но не успя. Не искаше да се връща към спомените си, но те никога не го напускаха.
Мати Ро докосна ръката му поривисто и неуверено.
— Можеш да ми разкажеш, ако искаш — каза тя. — Ще ми се да го споделиш с мен.
Той си каза наум: „Не, не искам да говоря за това, не искам дори да мисля. Нито пред теб, нито пред когото и да било!“ Но после си я представи как миеше осакатените си нозе в потока и му разказваше как е пострадала, как отровата на земята бе променила живота й завинаги. Нима болката на нейния спомен беше по-малка? Представи си също Куикнинг, когато умираше, когато възстанови счупения Меч на Лех и му предаде част от себе си — нещо, което да надживее смъртта й. Онова, което тя бе оставила след себе си, не трябваше да остава в тайна и да се крие. То трябваше да бъде споделено.