А той знаеше, че спомените не са чупливи съкровища, които трябва да се държат заключени в кутия. Те са пъстри гирлянди, които трябваше да се веят на вятъра.
Протегна се и хвана ръката й. После се наведе, за да вижда лицето й, и заговори. Разказва дълго. В началото му бе трудно, но след като овладя чувствата, които се надигнаха в него, му стана по-леко. Понякога не можеше да намира думите, но настойчиво продължаваше, дори когато му се струваше, че не може повече.
Когато свърши, тя го прегърна и той почувства облекчение в болката.
Призори отново тръгнаха. Денят бе сив и мъглив и предвещаваше дъжд. На запад се скупчваха облаци — една тежка тъмна лавина, която помиташе всичко по пътя си. Над реката бе душно и тихо. Силно отекваше плискането на водата в коритото, докато се спускаха надолу. Морган вдигна платното и мачтата, но вятърът беше слаб и скоро отново ги свали, оставяйки на течението да ги носи. Наближаваше обяд, когато преминаха под Южното око. Черният обелиск се издигаше над тях, огромен, тих и непроницаем, и хвърляше сянка като прокоба над Мермидон. Те го изгледаха с ненавист, представяйки си онези тъмни създания, които се намираха вътре, притеснени, че някой може да ги наблюдава оттам. Но никой не се появи и те продължиха да плават необезпокоявани. Южното око остана в далечината и изчезна като в мъгла. Скоро след това стигнаха устието на реката, където коритото се разширяваше и тя се вливаше в Езерото Дъга. Повърхността на водата стана гладка като огледало и цветът й по-тъмносин. Дъгата, откъдето езерото водеше името си, се очертаваше в бледи цветове, просветвайки сред зноя и маранята, увиснала над водата като износено избеляло знаме с извадени дръжки, което се носи свободно във въздуха. Насочиха лодката към западния бряг, спряха и излязоха на една гола заравнена площ, която на югоизток се спускаше към водата, а на северозапад преминаваше в равнина, където не растеше нищо друго, освен трева и закърнели дървета с окапали листа, чак до хълмовете на хоризонта. Те душеха въздуха и се оглеждаха наоколо. Нямаше и следа от живот, докъдето им стигаше погледът.
Дамсон приглади назад огнената си коса и я завърза с лента през челото, след което извади Халката. Сложи я на дланта си и я насочи на юг. Морган видя как половината диск засия в светло-меден цвят.
Тя явно имаше някакви съмнения, защото изпробва и другите посоки. Когато обърна Халката на север — посоката, от която бяха дошли, Халката отново просветна. Дамсон не можеше да повярва на очите си. Скри Халката в шепата си, обърна се настрани и после отново на север и отвори ръка. Халката и този път просветля.
— Защо става така? — веднага попита Мати.
Дамсон тръсна глава.
— Не зная, не съм чувала да се случва такова нещо.
Отново се обърна в посока на юг и внимателно обходи с ръка хоризонта от изток до запад и обратно. После направи същото, като се обърна на север, съсредоточена в повърхността на Халката. Не можеха да се заблуждават в онова, което виждат. Халката просветляваше и в двете посоки.
— Дали не е била отново счупена и парчетата отнесени в две посоки? — попита Морган.
— Не, може да се раздели само веднъж. Ако се счупи още веднъж, би изгубила свойството си. Такова нещо не се е случвало — Дамсон изглеждаше разтревожена. — Но все пак нещо се е случило. Посоката на юг сочи страната на Сребърната река, западно от Кулхавен над Бойната могила. Този знак е по-силен от двата — тя погледна през рамо назад. — Посоката на север е към Южното око.
Дълго мълчаха и мислеха какво може да значи това. Една чапла изкрещя откъм езерото, мерна се за миг ярко сребриста и отново изчезна.
— Два знака — каза Морган, сложи ръце на хълбоците си и поклати глава. — Единият от тях е фалшив.
— Тогава на кой от двата да вярваме? — попита Мати. Тя пристъпи малко напред, сякаш си беше наумила нещо, след това рязко се обърна и се върна. — Кой е истинският?
Дамсон отново врътна глава.
— Не зная.
Мати се загледа с кобалтовите си очи към хоризонта, където се скупчваха облаци.
— Тогава трябва да проверим и двата.
Дамсон кимна.
— И на мене ми се струва така. Не ми хрумва нищо по-добро.
Морган безсилно въздъхна.
— Добре, първо ще отидем на юг. Този знак е по-силният от двата.