Спусна се сив мрак и звездите започнаха да се появяват на небето. Морган съзерцаваше Южното око и копнееше да види какво има вътре. Стремеше се да не се задълбочава в мисли за онова, което може би ставаше там. Прекаленото въображение беше опасно. Той наблюдаваше равнините на изток, голи и лишени от живот. Една пуста кафява земя и посивели мъртви дървета обграждаха Кулата на Шадуините като петно. Забеляза, че дори и покрайнините бяха започнали да потъмняват, заразени от разпространяващата се отрова. Дърветата загниваха и тревите изсъхваха. Хълмът, на който седеше, беше един заплашен остров.
Той откачи Меча на Лех от гърба си и го стисна в ръце. Мати Ро го бе нарекла талисман срещу Шадуините. Но в него се криеше и сила, която можеше да отнеме душата на човека, и той трудно можеше да се защити срещу нея. Всеки път, когато използваше магията, това се превръщаше в изпитание на волята — неговата воля и тази на Меча, които водеха борба за надмощие. Преди триста години Аланон бе удовлетворил отчаяната гневна молба на Рон Лех, като бе вложил малка част от Друидската магия в това древно оръжие и завещанието на този дар или проклятие — в зависимост от гледната точка — имаше сладостно-горчив вкус, който, усетен веднъж, те караше да го желаеш още.
Както беше с песента-заклинание на Пар. Както беше с всяка магия, която е съществувала някога — като песни на сирени, които надмогваха всичко с настойчивата, непреодолима нужда да бъдат изпени.
Той мрачно се усмихна. Бъди внимателен в своите желания. Не беше ли това древното предупреждение към всички, които молеха за нещо, от което се нуждаят?
Усмивката му изчезна. Възможно бе да открие, когато дойде отново време да призове магията на Меча — защото това непременно щеше да стане рано или късно — възможно бе да открие, че оздравителното докосване на Куикнинг, магията, която беше възстановила талисмана, щеше да се окаже накрая убийствена като тази на Шадуините.
Мисълта го остави хладен и безчувствен и невероятно самотен. Той седеше неподвижен сред сенките, загледан в околността, и чакаше мракът да го погълне.
XXIV
Три дни по-рано беше преминала друга една буря, много по-силна. Беше се излял дъжд като из ведро, небето се бе разтресло в гръмотевици и светкавични взривове, пометено от свирепия вятър. Такива потопи често заливаха Граничните земи в края на лятото, с повишаването на налягането и горещината. Тя връхлетя над Калахорн по мръкнало, разтърсваше земята през цялата нощ и изчезна на юг призори.
Когато отмина, един самотен силует се надигна от прогизналата земя в крайбрежието на Езерото Дъга, целият покрит в кал и прегърбен, сякаш под тежестта на вериги.
Тъмните очи се присвиха и се опитаха да се концентрират. Отдавна се бе развиделило, сякаш светлината бе избързала, за да не се върне бурята. Тук-таме по небето бяха останали облаци, изгревът беше металносив и съвсем внимателно прогонваше най-упоритите сенки на нощта. Силуетът стоеше загледан към равната повърхност на езерото, към развиделяването на изток, към небето и към света, който му бе съвършено чужд. В едната ръка държеше Меча, който леко просветваше, омотан в треви и кал. Силуетът стоеше нерешително, после пристъпи към края на езерото и потопи ръцете, лицето и най-сетне тялото си, изми се и се изплакна, докато остана само със скъсаните дрехи на гърба си.
Калта и тинята бяха отнесени от тъмните води и Кол Омсфорд се изправи и се огледа наоколо.
В началото не си спомняше нищо, освен кой е — в това беше категоричен, сякаш неговата самоличност доскоро е била поставена под въпрос. Разпозна Езерото Дъга и местността, която го заобикаляше. Застанал бе на южния бряг на езерото, западно от Кулхавен и северно от Бойната могила. Но не разбираше как се беше озовал тук.
Погледна острието в ръката си (Как ли бе успял да се изкъпе без да пусне оръжието?) и осъзна, че държи Меча на Шанара.
Връхлетяха го спомени, под пристъпа на които се огъна, сякаш уцелен с юмрук в стомаха. Представите го удряха като с чукове. Той беше заловен от Шадуините и затворен в Южната кула. Беше успял да избяга, но всъщност това му е било уредено от самия Ример Дал. Бяха го подвели да повярва, че Огледалното покривало го пази, докато то всъщност го бе преобразило по начин, за който не искаше дори да мисли, превръщайки го н един от тях, в тяхно подобие. Беше загубил власт над себе си, превръщайки се в нещо, подобно на животно, и беше тръгнал да кръстосва навсякъде, за да намери брат си Пар, без ясна цел или причина, освен смътния порив да му причини болка. Загърнат в тъмните гънки на Огледалното покривало, той бе проследил, намерил и нападнал брат си…