Выбрать главу

Но на каква цена, мислеше си Уокър Бо отчаяно.

— Духът на Друидската магия ме чакаше в подземието на крепостта — обясни Уокър на Коглайн първата нош, когато бе изникнал от Кулата, преследван от сянката на Аланон. — През всичките години този дух ме е чакал, скрит като змия в мъглата, където са били разбити Мордските призраци и техните съюзници и разрушен Паранор, за да дочака времето, когато отново ще се върне. Сянката на Аланон също чакаше във водите на Рога на Пъкъла, сигурна, че един ден Крепостта и Друидите ще бъдат неотменно необходими и магията и заветът им трябва да бъдат съхранени на всяка цена.

Коглайн го беше изслушал без да каже нищо. Още беше разтревожен от случилото се и от промяната в Уокър Бо. Страхуваше се. Защото Уокър си беше същия Уокър, но не съвсем. Аланон се бе вселил в него, когато той се бе преобразил от човек в Друид по време на онази инициация, която се бе извършила в мрачната крепост. Коглайн, в своята духовна форма, се бе осмелил да издърпа Уокър от онова безумие, което заплашваше да го обсеби, преди да може да проумее промяната в себе си. Но в тези секунди Коглайн бе почувствал какво става с него и побягна, обзет от ужас.

— Черният камък на Елфите всмука духа на Друидите и го вля в мен — прошепна Уокър. Той повтаряше за сетен път тези думи, сякаш така щеше да проумее по-добре случилото се. Лицето му бе скрито в качуката на наметалото и физиономията му все още продължаваше да се променя. — Духът на Аланон се всели в мен. В мен се вселиха Друидите с цялата тяхна история, закон и магия, с всичките им знания и тайни, с цялата им същност. Черният камък на Елфите ги превърна в част от мене, както се втъкават нови нишки в платното на стана. Почувствах се беззащитен срещу това и покорен.

Той подаде лице иззад качулката, за да погледне стареца.

— Те всички са вътре в мене, Коглайн. Превърнали са ме в свое обиталище. Решили са да влеят в мен знанията и силата си и да ме накарат да ги използвам като тях. Такъв беше планът на Аланон от самото начало — един от потомците на Брин да стане продължител на коляното на Друидите. Той трябваше да бъде избран и то така, че да служи и да се подчинява.

Уокър впи пръсти в рамото на Коглайн, който примигна от изненада.

— Да им се подчинява, старче! Това искат от мене, но няма да го получат! — Уокър говореше с горчивина. — Усещам ги в себе си като живи! Долавям присъствието им и думите, които си шепнат, за да ме накарат да се уплаша. Но аз съм по-силен от тях, те ме направиха силен, опитвайки се да ме променят. Успях да издържа на изпитанието, на което ме подложиха, и сега ще бъда това, което сам искам, дори да живеят в тялото и съзнанието ми, дори да бъдат сенки или спомени от миналото, да бъдат каквото си щат! Щом трябва да съм…това създание, в което искат да ме превърнат, ще му придам собствения си глас и сърце!

Така вървяха двамата — Коглайн вкочанен като самата смърт слушаше измъчения Уокър Бо, а Уокър Бо, разгорещен като огъня, който отново се бе разгорял в пещите под каменните стени на Паранор. Гневът му даваше сили да устои на онова, което се случваше с него.

Защото промяната все още продължаваше дори и сега, докато вървяха из коридорите на крепостта — старецът и оформящият се Друид, съпровождани от дивата котка Мърко с нейното мълчаливо присъствие. Като дим, носен от вятъра, пълзеше в жилите на Уокър оживялата душа на отдавна умрелите Друиди и го преобразяваше. Тяхната магия отново възкръсваше в него и му се откриваше като познание, понякога постепенно, понякога изведнъж — познание, трупано и съхранявано дълги години, всичко онова, което Друидите бяха открили и систематизирали, всичко онова, което им бе помогнало да устоят на Господаря на Войната и Черепоносците, на Демоните на Мрака, на Илдъч и Мордските Призраци, на всички изпитания на черното зло, връхлетели човечеството. Магията постепенно се разкриваше на Уокър Бо чрез множеството ръце, очи и шепоти, които обладаваха съзнанието му и не му даваха мира.

От три дни не беше мигнал. Опитваше се да заспи, изтощен до отчаяние, но щом се отпуснеше, го обсебваше нова трансформационна вълна, вдигаше го на крак, сякаш бе кукла на вериги и го подчиняваше една невидима воля. Той й се противеше, оспорваше я, не искаше да й се остави сляпо и без борба, макар да разбираше, че е безмислено. Не са го родили Друидите на този свят, повтаряше си той отново и отново. Не те му бяха дали живот и той нямаше да ги остави те да диктуват неговата съдба. Той сам ще решава живота си. Той сам ще избира дали да използва магията си или не, ще разчита само на себе си.