Заобиколи няколко бора и видя една каруца, пред която спря.
Петима мъже, седнали около огън, на който се готвеше нещо, вдигнаха очи. Имаха сурови и груби лица и гледаха към него без да помръднат. Върху една скара се печеше месо, а в тенджера вреше супа. Кол усети изкушаващите миризми. Няколко мулета, разпрегнати от каруцата, пасяха вързани за един кол. По земята бяха разхвърляни постели, приготвени за сън. Мъжете си подаваха един мех с бира.
Единият от мъжете махна с ръка на Кол да приближи. Кол се колебаеше. Другите също му махнаха и му подвикнаха да дойде, да хапне и да пийне. Какво по дяволите му се е случило?
Кол приближи, като ясно съзнаваше колко странно изглежда, но беше отчаяно гладен. Направиха му място, подадоха му една чиния и купа с бульон, както и чаша бира. Едва бе отхапал и хапка, когато първият удар се стовари върху него зад ухото и всички се озоваха отгоре му. Опита се да се изправи, да се освободи и да избяга, но ръцете, които го държаха, бяха твърде много. По него се стоварваха удари и ритници, докато го доведоха почти до безсъзнание. Отнеха му Меча на Шанара. Сложиха на китките и глезените му белезници и го хвърлиха отзад в каруцата. Той ги молеше да не го правят. Умоляваше ги да го освободят. Говореше им, че е тръгнал да търси своя брат, че на всяка цена трябва да го намери, че те трябва да го пуснат. Те му се надсмиваха, изразяваха презрението си и го предупреждаваха да млъкне или ще му запушат устата. Сложиха го изправен и му дадоха паница супа и едно одеяло.
Казаха му, че ще получат за оръжието му добра цена. Но още по-добра цена ще получат, когато го продадат за роб на Федерацията, за да работи в мините край Дехтера.
XXV
Пар Омсфорд сънуваше.
Сънуваше, че тича през една гора, потънала в сенки и напълно лишена от живот. Бе нощ. През листата по гъсто оплетените клони се виждаше тъмносиньото небе — беззвездно и безлунно. Докато бягаше, Пар виждаше ясно всичко, но не можеше да разбере откъде идва светлината, за да вижда. Стволовете на дърветата пред него се клатеха като треви на вятъра и го принуждаваха да криволичи, за да ги избягва. Клоните се свеждаха и брулеха лицето и ръцете му, опитвайки се да го задържат. Чуваше гласове, които шепнешком завиха отново и отново.
Шадуин. Шадуин.
Обзе го ужас.
Дрехите му бяха мокри от пот и той чуваше как обувките му се трият в глезените. От време на време се появяваха вирчета и потоци и той бе принуден да ги прескача или заобикаля, защото инстинктивно знаеше, че товма са тресавища и ако стъпи в тях, ще го погълнат. Докато бягаше, той се вслушваше дали няма да чуе шум от други живи същества. Все му се струваше, че не може да бъде толкова сам, че в една гора трябва да живеят и други създания. Мислеше си също, че гората все някога трябва да свърши, че не може да бъде безкрайна. Но колкото повече бягаше, толкова по-дълбока ставаше тишината и по-мрачни — дърветата. Нито звук не нарушаваше мълчанието. Нито една светлинка не проникваше в гората.
След известно време усети, че нещо го следва по петите — едно безименно черно създание, което бягаше бързо колкото него и го следваше неотклонно като собствената му сянка. Той искаше да му се изплъзне като бяга по-бързо, но не можеше. Опита се да го заблуди, тръгна в една посока, после в друга, но създанието го следваше неотклонно. Опита се да се скрие, като се прилепи до един огромен стар ствол, неизвестно на какво дърво, но създанието спря до него и зачака.
Това беше създанието, което шепнеше в ушите му.
Шадуин. Шадуин.
Той продължи да тича, като не знаеше какво друго да направи, изпитваше страх и отчаяние, лишен от всяка надежда. Беше като хванат в капан сред дърветата и мрака и не можеше да избяга. Знаеше, че рано или късно онова създание ще го улови. Кръвта пулсираше в ушите му и той чуваше собственото си накъсано дишане. Гърдите му се надигаха, краката То боляха и му се струваше, че няма сили да продължи, но знаеше, че не бива да спира. Протегна се за оръжието си, но откри, че не носи нищо. Опита се с воля да извика някой на помощ, но имената и лицата на онези, които искаше да призове, не се явяваха в съзнанието му.
После се озова на брега на една река, която течеше в нощта черна и бърза, спускайки се като порой в широк прав канал. Инстинктивно чувстваше, че това не е река, а нещо друго, но не разбираше какво. Забеляза един мост и се втурна да го пресече. Чуваше, че създанието следва по петите му. Той скочи на моста, който беше широк и извит като арка, дървен, с железни гвоздеи. Бягаше без да чува шума от стъпките си. Стъпваше напълно безшумно. Мостът в началото му се беше сторил път за избавление, но сега установи, че не вижда отсрещния бряг. Обърна се назад, но гората също беше изчезнала. Небето се беше снишило, а водата се бе издигнала и изведнъж той се озова в сандък, който постепенно се затваряше около него.