Създанието продължи да го следва, съскайки зад гърба му. То бързо приближаваше и ставаше все по-огромно, докато сандъкът се смаляваше.
Тогава Пар се обърна, съзнавайки, че не може да избяга, че е попаднал в капан, че всяка надежда е изгубена. Обърна се и тогава си спомни, че не е напълно беззащитен, че притежава силата на песента-заклинание и тази Елфска магия може от всичко да го защити. Изпълни се с надежда и призова магията в своя защита. Тя избухна в него в див и еуфоричен пристъп, бялата й светлина запали кръвта му и вледени тялото му. Той почувства как се изпълва от нея, как го обгръща бронята на нейната сила и го прави неуязвим.
С нетърпение зачака създанието, което го следваше.
То пропълзя в нощта като котка — едно същество без форма и плът. Пар почувства присъствието му много преди да го види. Първо усети погледа му, после чу дишането му, след това — приближаването му. Намираше се първо от едната му страна, после от другата и най-сетне навсякъде наоколо. Той обаче чувстваше, кой знае защо, че не е в опасност, докато не види лицето му. То се въртеше на всички страни, но така, че да бъде по-далеч от него и Пар го зачака да се умори.
После създанието започна да добива плътност и той забеляза, че не е нещо особено или безформено, Дори не беше толкова голямо. Тялото му имаше размерите и формата на собственото му тяло, така че то застана пред него, разкривайки се напълно, с изключение на лицето. Извика магията на песента-заклинание във върховете на пръстите си и я насочи като стрела, която всеки миг щеше да изхвърчи от лъка. Съществото пред него го гледаше. Сега бе обърнало глава право насреща му, но лицето му не се виждаше. Гласът отново прошепна.
Шадуин. Шадуин.
В този момент лицето му се проясни и Пар разпозна себе си.
Шадуин. Шадуин.
Целият потръпна и насочи магията на песента-заклинание право срещу това създание. Създанието я улови и тя изчезна. Пар още веднъж запрати магията с такава сила, че би могла да смаже всяко същество и да го превърне в дим. Създанието я погълна, все едно, че беше въздух. Лицето се смееше насреща му с празен поглед и неясни очертания, като мираж, който всеки миг щеше да се изгуби в зноя.
Не знаеш ли? Не виждаш ли?
Гласът шептеше — хитър, снизходителен и омразен — и той нападна отново и отново. Магията изхвърчаше от него. Но ставаше нещо странно. Колкото повече той призоваваше магията, толкова по-доволно беше съществото. Той долавяше неговото задоволство като нещо съвсем осезаемо. Усещаше радостта му. Създанието започваше да се променя, добиваше плътност вместо да изчезва, укрепваше от магията, всмукваше я в себе си.
Не разбираш ли?
Пар изохка и отскочи назад. Започваше да съзнава, че и той самият се променя, че губи форма и определеност и се разгражда, както запаленото дърво се превръща в пепел. Той опипа тялото си, изпълнен с отчаяние, и ръцете му нямаше какво да докоснат. Съществото приближаваше, протягаше ръце. Той се видя отразен в очите му.
Шадуин. Шадуин.
Той се видя и осъзна, че вече между тях няма никаква разлика. Той се бе превърнал в създанието.
Пар нададе вой, когато съществото го хвана в ръце и бавно го всмука.
Сънят свърши и Пар се събуди от ужас. Виеше му се свят и дишането му бе тежко и накъсано в тишината. Това е само сън, каза си той. Хвана лицето си с ръце и зачака да му мине световъртежът. Един кошмар, но толкова реален! Той преглътна. Устата му бе пресъхнала от страх.
Отново отвори очи и се огледа наоколо. Стаята, в която се намираше, бе тъмна като гората от съня му. Миришеше на плесен и запустялост. На отсрещната стена имаше прозорци, от които се виждаше нощното небе, покрито с облаци и безлунно. Въздухът бе топъл и лепкав и не се чувстваше отникъде никакъв полъх. Беше седнал на леглото, което представляваше една дървена рамка и матрак, а дрехите му бяха влажни и втвърдени от изсъхнала кал.
Тогава си спомни.
Равнините, бурята, борбата с Кол, събудената магия на Меча на Шанара, прииждането на Шадуините, появата на Краля на Сребърната река, светлината и после мракът — всички тези образи преминаха пред очите му за не повече от миг.