Той говори известно време и после най-неочаквано си тръгна, изчезна сред камъка и тишината на крепостта. Пар остана да седи след него без да помръдне, като шепотът на Главния преследвач продължаваше да кънти в главата му — интонацията на гласа му, звученето на думите, подреждането на аргументите. Следобедът отмина и слънцето започна да залязва на запад. Настъпи здрач и вечерята пристигна. Той прие онова, което му се предлагаше от мълчаливия служител, и този път не помисли за опит да избяга. Нахрани се и пи разсеяно, загледан в стената на стаята си, погълнат от мисли.
Настъпи вечерта и Ример Дал отново се появи. Този път Пар го очакваше, както се очаква гръм в дъждовна буря. Чу как се дръпна резето на вратата, видя я да се отваря, и Главния преследвач се промъкна вътре. Обгърнатият в черно наметало силует отиде мълчаливо до стола и седна. Двамата се загледаха един друг без нищо да кажат, като всеки преценяваше другия.
— Какво още не съм ти казал? — попита най-сетне Ример Дал, без да помръдва в сгъстяващия мрак. — На кой въпрос искаш да ти отговоря?
Пар поклати глава. Главният преследвач му беше дал твърде много отговори и твърде много поводи за размисъл и всички те се въртяха в съзнанието му като цветните стъкълца на калейдоскоп. Нещо в него все още продължаваше да отхвърля всичко, което чува, упорито и безапелационно. То не го оставяше да повярва, не го оставяше дори и да размисля над казаното. Но му се искаше да бъде оставен на мира. Сънят му бе изпълнен с кошмари, а когато се събудеше, главата му бе пълна с предупреждения от всякакъв род. Искаше му се да свърши всичко това.
Не го каза на Ример Дал. Вместо това попита какъв е този шум в замъка, този тътен в стените, сякаш нещо мърда. Главният преследвач се усмихна. Обяснението бе просто. Това, което чувал Пар, било Мермидон, която минавала по един подземен канал под крепостта и водите й се разбивали в стените на древните пещери долу. Понякога вибрациите можели да се усетят на няколко мили далечина. Понякога човек можел да ги усети, сякаш проникнат в костите му.
— Пречи ли ти да спиш? — попита едрият мъж.
Пар поклати отрицателно глава. Кошмарите му пречеха да спи.
— Ако реша да ти повярвам — думите му се изплъзнаха преди неотстъпващата част в него да размисли по-добре, — ти какво ще направиш, за да ми помогнеш, да овладея магията на песента-заклинание?
Ример Дал седеше съвършено притихнал.
— Ще те науча да се справяш с нея. Ще те науча да изпитваш удоволствие от нея. Ти можеш да узнаеш как отново да я използваш без никакъв риск.
Пар гледаше право пред себе си, без да вижда. Искаше му се да повярва.
— Значи смяташ, че можеш да направиш това?
— Години наред съм се учил. Бях принуден да овладявам по този начин собствената си магия и уроците, които получих, не бяха напразни. Магията е мощно оръжие, Пар, но може да се обърне срещу теб. Нужна е дисциплина и познание, за да я ръководиш както трябва. Аз мога да те науча на това.
Нещо в мозъка на Пар натежаваше и очите му се отваряха. Изтощението го обхвана като тъмен облак и не му позволяваше да мисли.
— Струва ми се, че можем да поговорим за това — каза той.
— Можем да поговорим — да. Но също можем да опитаме — целият напрегнат, Ример Дал се беше привел напред. — Магията се овладява с практика; умението да я владееш трябва да се придобие. Магията е вродена, но изисква обучение.
— Обучение ли?
— Мога да ти покажа. Мога да ти покажа какво става вътре в съзнанието ми, как магията действа в самия мен. Мога да ти дам възможност да видиш как аз я спирам и направлявам. После и ти можеш да направиш същото за мен.
Пар вдигна очи.
— Как?
— Можеш да ми дадеш достъп, можеш да ми позволиш да проникна в твоето съзнание. Можеш да ми дадеш възможност да я опозная и да ти предам защитните механизми, от които се нуждаеш. Ние можем да работим заедно.
Той продължи да обяснява внимателно, убедително, но Пар бе престанал да го слуша, съсредоточен върху нещо тревожно, нещо, което не можеше да определи, но чувстваше въпреки всичко. Това упорито ядро в него, което отказваше да повярва на всичко, което Главният преследвач говореше, сега се беше събудило отново и бе затворило съзнанието му като капандура. Той се правеше, че слуша, чуваше някои откъслечни фрази от онова, което говореше другият, и отговаряше автоматично, без да казва нищо.
Какво беше това? Какво ставаше?