Коглайн и Мърко бяха непрестанно до него, изтощени колкото и самия той, но се страхуваха да го оставят сам пред лицето на онова, което му се случваше. Тъкмо сега Уокър имаше нужда да чува гласа на Коглайн, да получава от него утеха и внимание, за да уталожи донякъде своя гняв. А Мърко беше нещо като мрачно свидетелство, че има неща, които не могат да се променят — едно неизменно присъствие, както смяната на деня и нощта, едно обещание, че човек може да се отърси дори и от най-ужасните кошмари. И двамата бяха за него неописуема подкрепа — дори и само заради чувството за свързаност с тях.
Изминаха три дни. Неговото преображение най-сетне завърши напълно. Съвсем изведнъж ръцете престанаха да ваят, очите изчезнаха, шепотите стихнаха. Душата на Уокър Бо внезапно се смълча. Той потъна в сън без сънища и когато се събуди разбра, че макар и променен по начин, който не можеше напълно да разбере, по същността си оставаше същият човек, какъвто винаги е бил. Беше си запазил онова сърце, което не се доверяваше на Друидите и тяхната магия и въпреки че Друидите сега живееха вътре в самия него и можеха да диктуват живота му, щяха да се ръководят от вярвания, предшествали тяхната поява, които щяха да ги надживеят. Уокър стана в стихналата спалня, сам в мрака на стаята без прозорци, успокоен за първи път, откакто се помнеше, подир това дълго и ужасно пътешествие, в което трябваше да изпълни повелята на Аланон. Най-сетне преображението се бе извършило. Бяха извършени много неща, други останаха неосъществени, но най-важно от всичко бе, че успя да оцелее.
Излезе да потърси Коглайн и го намери седна, с дивата котка, свита в краката му. Остарялото му лице бе сбръчкано, очите му издаваха неувереност. Уокър приближи до стареца, изправи го на крака като дете, с преображението придобил изведнъж невероятна сила, която му бе предадена от ръцете, очите и гласовете, тъй че в момента беше силен колкото десет мъже. Той прегърна с дясната си ръка крехкото старческо тяло и внимателно поведе учителя си.
— Вече съм добре — прошепна му той. — Всичко свърши. Успях да оцелея.
Старецът го прегърна и се разплака на рамото му.
Двамата заговориха както в стари времена — двама мъже, изпитали превратностите на живота, свързани и двамата чрез магията на Друидите и общата съдба, която ги бе събрала тук и сега. Разговаряха за промяната на Уокър, за чувствата, които тя бе породила в него, за познанието, което му бе донесла и за целите, на които трябваше да служи. Бяха отново цялостни хора от плът и кръв, а Паранор бе възстановен. С това започваше нова ера в живота на Четирите земи и те се намираха в самото начало на тази ера, от което зависеше нейната по-нататъшна еволюция. Уокър Бо още не знаеше със сигурност как да си служи с магията на Друидите и дали да си служи с нея изобщо. Трябваше да се съобразява със заплахата от страна на Шадуините, но характерът и размерите на тази заплаха си оставаха загадка за него. Уокър бе усвоил наследството на Друидите, но не знаеше какво да прави с него — особено по отношение на Шадуините.
— Това мое преображение ми даде прозрения, каквито съм нямал преди — сподели Уокър. — Едно от тях е, че магията на Друидите е необходима, за да се спрат Шадуините. Но не мога да разбера дали това ми се внушава от Аланон или е мое собствено схващане. Не зная дали мога да му се доверя. Дали е истина или илюзия?
Старецът поклати глава.
— Според мен ти сам трябва да разбереш кое е от двете. Струва ми се, че Аланон очаква сам да стигнеш до това откритие. Нима всички от рода Осфорд не са оставени сами да откриват истината за себе си? На времето ти се струваше, че те подвеждат, но дали зад това не се крие някакъв по-дълбок смисъл? Може би такъв е смисълът на самия живот? Човек придобива опит, когато сам изживява нещата, а не когато някой му разкаже за тях. Опитвай и открий. Търси и ще намериш. Не машинациите на Друидите ни тласкат към това, а самата ни потребност да опознаваме света. Това в крайна сметка е нашият път на познание. И аз мисля, че това е и твоят път, Уокър.
И двамата решиха, че преди всичко трябва да открият какво е станало с останалите наследници на Шанара — Пар, Кол и Рен, да разберат дали те са изпълнили повелите, които бяха получили. Да разберат къде се намират и какви тайни им се бяха открили след онази тяхна среща край Рога на Пъкъла.