— Виж ме!
Тя вдигна глава и се вгледа в сините очи на Тиб Арн. Те вече не се смееха, не беше останало нищо от онова момче. Тези очи бяха сурови, студени и изпълнени със злост.
— Чавка ли ти изпи мозъка? — подвикна й той и й отправи зловеща усмивка. По ръцете му имаше кръв. — Чавка ти е изпила мозъка, а аз свърших другото. Но какво да правя с теб сега? С какво мога да бъда полезен на Кралицата на Елфите?
Той се завъртя като тихо хихикаше, клатеше глава и се прегръщаше от радост. Рен се огледа и отчаяно си даде сметка за станалото. Ъринг Рифт лежеше мъртъв близо до нея, ножът още стърчеше забит в гърба му. Грейл също лежеше безжизнен малко по встрани, главата му бе почти прерязана. Над него се беше надвесил Глун, който сега изглеждаше голям почти колкото Рока, перата стърчаха от жилавото му тяло като игли. Ноктите и човката му вече бяха почервенели от кръв, забити в мъртвия Рок, разкъсващи нови парчета плът. По време на яденето Глун спираше и се вглеждаше право в нея, свиваше вежди и тя можеше да види в очите на бойната сврака неутолим глад.
Дъхът й спря и тя не можа да отмести поглед встрани.
— По-голям е, отколкото го помниш, нали? — каза Тиб Арн, неочаквано озовал се много близо. Сянката му я обгърна, когато се наведе над нея. Момчешкият му глас никак не съответстваше на станалото изведнъж сурово лице.
— Това беше първата ти грешка — че ни взе за такива, каквито изглеждахме. Прояви голяма глупост.
Той хвана врата й и го изви, така че да я обърне с лице към себе си.
— Оказа се всъщност много лесно. Така можех да дойда по всяко време и да ти кажа, че съм всеки, който си искам. Но аз изчаках търпеливо и хитро. Видях вестоносеца на независимите и го причаках. Той ми каза всичко преди да умре. Тогава дойдох на негово място. И както виждаш, трябваше само да се озова за малко насаме с теб.
Очите му играеха. Той изведнъж започна да я удря със свободната си ръка, докато с другата я държеше права, за да не падне.
— Но ти не ме остави! — спря да я удря той и извърна окървавеното й лице така, че тя да може да г вижда. Русата му коса бе разрошена и сините му очи проблясваха, но приятното на вид момче не можеше да скрие чудовището, готово всеки миг да изскочи изпод кожата му. — Побърза да ме отпратиш и докато ме нямаше, проведе онази нощна атака срещу Федеративната армия! Глупаво, глупаво момиче! Ти си едно нищожество! Нищо не постигна, освен че позабави нещата, принуди ни да докараме Смоците много по-скоро, създаде ни малко повече работа. — Той се свлече на колене, като все още държеше врата й в железни пръсти. Тя повтаряше в болезненото си съзнание отново и отново една и съща дума. Шадуин.
— Но аз убих онези хора — по-скоро Глун го направи. Разкъса ги на парчета и аз слушах стенанията им, но не направих нищо, за да облекча смъртта им. Само че вината за това, че умряха, е твоя, а не моя. Накарах Глун да се скрие и се върнах — закъснях, за да спра твоята глупава нощна атака, но поне съм сигурен, че няма да се повтори отново. Само чаках възможност да остана насаме с теб, защото така трябваше.
Той я погледна с умоляващ момчешки поглед и в гласа му прозвуча ирония:
— О, милейди, моля те, моля те, вземи ме със себе си. Нали ми обеща? Моля те, няма да създавам неприятности.
Тя с усилие си пое дъх през носа, опитвайки се да прочисти кръвта и праха и да не загуби съзнание.
— О, съжалявам. Зле ли се чувстваш? — потупа я той леко по бузата, после по другата. — Така! По-добре ли си? — той се засмя. — И къде бях аз? О, да — чаках. Но днес му се видя краят, нали? Ти се обърна, аз подсвирнах на Глун да унищожи Рока. Задържах вниманието ти върху Смоците, докато промуша Летящия ездач и после те ударих. Толкова бързо и лесно. Стана само за секунди.
Той я пусна и се изправи. Рен се олюля, но се постара да не падне, да не му достави това удоволствие. В нея самата се надигаше гняв, по-силен от умората и болката. И тя събра достатъчно сили и насочи цялото си внимание към момчето. Шадуинът. Тиб Арн се изкиска.
— Няма повече надежда за тебе, нали, Кралице на Елфите? Никаква. Ще те търсят, но няма да те намерят. Нито тебе, нито Летящия ездач, нито Рока. Всички вие просто ще изчезнете — той се подсмихна. — И знаеш ли къде? Сигурно искаш да узнаеш. Онези двамата вече нямат значение, но ти…
Той сложи ръце на хълбоците си и вирна глава. Това бе обичайната му поза, но сега към нея се прибавиха и суровият поглед, и злостният глас.