— Ти ще отидеш в Южното око при Ример Дал — заедно с това! — Той бръкна в джоба си и извади кожената торбичка с Елфовите камъни. Сърцето й се сви. Елфовите камъни, единственото й оръжие срещу Шадуините. — Знаем за тях, откакто уби нашия брат край Крилатата дъбрава. Огромна сила — но вече не е твоя. Сега тя принадлежи на Главния преследвач. Както и самата ти, милейди. Той ще се разправи с теб, а после аз ще поискам от него да те върне при мен.
Той пъхна обратно торбичката в джоба си.
— Трябваше да оставиш нещата такива, каквито са, Елфска кралице. Така щеше да е по-добре за теб. Трябваше да помниш, че всички ние имаме общ произход — че сме Елфи, дошли от стария свят, където сме били крале. Трябваше да избереш да бъдеш като нас. Можеше да постигнеш това с твоята магия. Шадуините са това, което е предопределено да станат Елфите. Някои от нас го знаеха. Някои от нас се вслушваха в шепота на земята.
За какво говори той — питаше се Рен. Но не можеше да разсъждава ясно.
Той се обърна встрани и известно време гледа как Глун яде, после подсвирна на бойната сврака. Глун приближи неохотно, от кривия му клюн още се подаваха парчета от тялото на Грейл. Тиб Арн потупа и помилва гигантската птица, бъбреше си тихо с нея, смееше се и се шегуваше. Глун съсредоточено слушаше, без да отмества поглед от момчето, с покорно сведена глава. Рен остана на мястото си, опитвайки се да измисли нещо, за да се спаси.
Тиб дойде при нея, вдигна я с лекота и я метна върху сивкавия гръб на Глун, като чувал пшеница, после я привърза с ремъците. Момчето се върна за Ъринг Рифт и хвърли тялото на Летящия ездач от височината в гъсталаците долу. Като по команда Глун заби изцапаната си с кръв жълта човка в тялото на Грейл, издърпа клетия Рок към края на височината и пусна и него надолу. Рен затвори очи, опитвайки се да се овладее. Тиб Арн беше прав. Тя наистина бе постъпила повече от глупаво.
Момчето се върна и също се качи на гърба на Глун.
— Както виждаш, магията ни позволява всичко, Елфска кралице — каза той, докато се настаняваше. — Глун може да става голям или малък, според желанието си. Покрит е с перушина на сврака, но по същността си е Шадуин, след като прие магията. А аз мога да бъда синът, който ти никога няма да имаш. Добър син ли съм, майко, а? — разсмя се той. — Не го очакваше, нали? Ример Дал също така предположи. Той каза, че ще ме харесаш и ще ми се довериш, защото ще се нуждаеш от някого, след като загуби своя голям приятел на Мороуиндъл.
Рен почувства как я обзема мъка, която се смеси с унижението и отчаянието. Тиб Арн я наблюдава известно време, после се разсмя.
Глун разпери криле и те полетяха над равнините, като се отдалечаваха от горите на Източната земя, от Смоците, от Федеративната армия и Елфите. Тя гледаше как всичко постепенно изчезва в залязващото слънце и после в мрака, в мъгливо-сивкавата светлина на нощта. Те летяха, следвайки течението на Мермидон към Калахорн, преминаха Кърн и Тирс и продължиха над поляните на юг.
Настъпи полунощ и се спуснаха над една тъмна равна местност, където чакаха каруца и конници. Рен не знаеше как бяха стигнали дотук. Мъжете носеха черни наметала и емблемата с вълчата глава на Преследвачите. Бяха осем на брой, всичките тъмни и безгласни, като призраци в тишината на нощта. Изглежда очакваха Тиб Арн и Глун. Тиб даде кожената торбичка с Елфовите камъни на единия от тях, а други двама вдигнаха Рен от Глун и я сложиха в каруцата. Никой не каза нито дума. Рен напрягаше всички сили да види нещо, но платнището беше спуснато и нищо не можеше да се види. Легнала в мрака и тишината, тя чу пърхането на крилете на Глун, когато той отново се издигна във въздуха. После каруцата се олюля и тръгна. Колелата скърцаха, ремъците на хамутите плющяха и копитата на конете чаткаха ритмично в нощта.
Тя беше на път към Южната кула и Ример Дал, знаеше това и имаше чувството, че огромна дупка се е отворила в земята да я погълне.
XXVII
Беше почти призори, когато Морган Лех видя каруцата и ездачите да излизат от поляните на запад и бавно да се изкачват по хълмовете, които водеха към Южното око. Бе застанал на една южна височина, откъдето наблюдаваше в продължение вече на три дни, и гледаше събуждащата се земя. Звездите и луната започваха да избледняват сред ясното нощно небе, но тук-таме над падините и клисурите се стелеше мъгла. Предутринните сенки се стопяваха в сивотата на отминаващата нощ, стаяваха се над земята, за да бъдат погълнати с настъпването на утрото.
Останаха само каруцата и конниците, които бяха материални сенки и движенията им се открояваха в замръзналия мрак. Морган ги наблюдаваше мълчаливо, без да помръдне, сякаш всеки звук или движение от негова страна можеше да ги накара да изчезнат сред мъглата. Все още бяха твърде далеч, едва се виждаха в тъмнината, мярваха се като тъмни призраци в нощта.