Това бяха първите признаци на живот, които бе зърнал, откакто започна своето бдение. Мигновено разбра, че те са тези, които очаква.
Бяха минали три дни, а никой нито беше влизал, нито беше излизал от Южното око. Никой дори не се бе приближил. Нямаше живот по тази земя, с изключение на неколцина птици, които се стрелкаха пред погледа, зареяни кой знае накъде. По Мермидон и Езерото Дъга минаваха лодки, но всички те отплуваха на юг, далеч от цитаделата на Шадуините, неискайки да имат нищо общо с нея. Морган наблюдава дълго и внимателно обелиска, за да долови признаци на живот, но не забеляза нищо. Спеше на пресекулки, за да бъде буден известно време от деня и от нощта, тъй че да няма голям шанс нещо да му убегне. Наблюдаваше, чакаше, но нищо не се появи.
И ето че сега се появи тази каруца и конниците, и той беше сигурен, че отиват в Южното око.
Наблюдава ги още известно време и установи, че са Преследвачи. Разбра това по черните наметала и качулките, по начина, по който се държаха, и по тайното им приближаване. Пътуваха крадешком, под укритието на нощта и явно не искаха да се знае накъде отиват. Бяха шестима ездачи, четирима отпред и двама отзад, а имаше и поне двама кочияши. В особената тишина, в която се оттегляше нощта, те бяха като шепот из пустата земя, пропълзяваха и отново излизаха от сенките и бавно напредваха към настъпващата светлина.
Той си пое дълбоко дъх. Тъкмо тях чакам, повтори си той. Не можеше да обясни защо. Не разбираше тяхната цел, нито се досещаше за намеренията им. Може би в тази карета караха Пар Омсфорд. А може би — не. Нямаше значение. Някакъв глас в него му нашепваше, че не трябва да им позволи да минат. Гласът бе толкова ясен и категоричен, че не можеше да го пренебрегне.
Тъкмо това чакаш. Направи нещо.
Пет дни бяха минали, откакто Дамсон Рий и Мати Ро тръгнаха да търсят Пар, водени от просветването на Халката, с надеждата, че тя ще ги заведе при Равнинеца. Бурята бе помела всички следи, тъй че Халката единствена можеше да им помогне. Морган бе останал да ги чака близо до Южното око. Но още ги нямаше, а нямаше и знак, че скоро ще дойдат. Морган трябваше да прецени дали Пар е затворен от Шадуините, но тази задача беше непостижима при отсъствие на възможност да влезе и сам да разбере. Но сега…
Той дълбоко си пое дъх. Сега беше може би различно.
Трябваше обаче бързо да реши какво да прави. Трябваше веднага да действа.
Той следеше маршрута на каруцата, която криволичеше през мъгливите хълмове. Можеше да я пресрещне ако иска. Можеше да стигне до нея преди тя да стигне до Южното око и да й пресече пътя на няколко мили пред него. Той проследи с очи утъпканата пътека, по която трябваше да мине, за да стигне до цитаделата — пътека, утъпкана от други каруци. Реши, че се намира близо до нея и може да я спре.
Ако поиска.
Един срещу осмина — и то Преследвачи, а може би Шадуини. Сви устни и се усмихна скептично. По-добре сам да се увери.
На изток първите проблясъци сребриста светлина започнаха да се показват зад планините на хоризонта и да хвърлят светли мрежи върху плоската тъмна повърхност на Езерото Дъга. Тишината стана по-дълбока. Едно притихнало очакване, очакване, очакване.
Застанал неподвижно на възвишението, загледан през хълмовете към каруцата и конниците, Морган ненадейно се върна към миналото, видя се отново в Лех, в Планините, където родът му бе живял векове наред, представи си своя живот доскоро. Спомни си как го бе описал на Мати — живот на едно място. Беше си прекарвал времето да гъделичка по петите Федеративните власти, разквартирувани в някогашната му родна земя, задоволяваше се с това, да им създава проблеми, да ги дразни, да им прави мизерии. Дълъг път бе изминал оттогава насам, бе ходил на север край Рога на пъкъла, при сянката на Аланон, бе ходил в Тирс и в Шахтата, до Драконовия зъб и Джут, при Падишар Крийл и независимите и още по-далеч — до Елдуист и Каменния крал, до Черния камък на Елфите и Гризача. Беше се борил с Шадуините и техните креатури и беше оцелял в обстоятелства, в които никой друг не би оцелял. Беше сякаш излязъл от един живот и влязъл завинаги променен в друг. Никога повече нямаше да бъде същия — а и нямаше да пожелае. Почти един живот бе минал, откакто бе напуснал Планините и преживяното го бе направило по-силен — такъв, какъвто на времето не би могъл и да мечтае да стане.