Застана в началото на най-тясната част от клисурата.
Тук, каза си той. Тук ще започне, след като каруцата влезе в клисурата, след като откъсне конниците отпред, така че да не могат да се върнат и да помогнат на онези отзад. Това щеше да му даде ценно време, за да ликвидира поне тези двама конника, а може би и кочияшите на каруцата, като напада всичко, което му се изпречи на пътя. Ако нищо не намери, би могъл бързо да изчезне…
И все пак, ако размислеше по-ясно, разбираше, че не могъл да избяга, защото другите щяха да го последват. Не, налагаше се да стои и докрай да се бие, каквото и да открие в каруцата. Трябваше или той да ги убие, или те щяха да убият него. Нямаше бягство, нямаше измъкване.
Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне, усещаше в стомаха си някаква празнота. Свят му се виеше от мислене за това, което възнамеряваше да стори, бе едновременно ужасен и развълнуван, неспособен да овладее десетките емоции, които го разкъсваха.
Но гласът продължаваше да нашепва.
Това е, което чакаше. Това.
Шадуините се чуваха все по-наблизо. На изток светлината ставаше слаба и далечна. Тук, в клисурата, мъглата бе гъста и неподвижна. Реши, че укритието му е достатъчно. Отдръпна се сред дърветата, свали Меча на Лех и се сниши.
Дано да съм прав. Дано да не греша. Дано Пар да е в тази каруца и всичко да мине сполучливо.
Повтаряше си тези думи наум като литания, смесени с шепота, който го тласкаше да действа, с увереността, че е на прав път. Не можеше да даде никакво обяснение на тези чувства, да им намери никакво оправдание, освен вярата, че понякога човек не си поставя въпроси, а просто приема ситуацията. Разкъсваше се между това, което му се струваше правилно, и възможността да греши. Разумът го съветваше да внимава, но чувствата му настояваха сляпо да им се подчини. Докато чакаше, той се бореше с чувствата, които го връхлитаха. Изведнъж отново скочи и затича назад между дърветата и нагоре по хълма, като се криеше в най-дълбоката сянка и дишаше през устата си. На върха пропълзя до едно място, от което можеше да вижда на запад. Беше разгорещен и напрегнат. Конниците и тяхната каруца се появиха иззад пелената от бяла мъгла, като се движеха бавно и равномерно в дълга редица по водораздела. Не показваха никакво колебание или тревога. Не хвърляха поглед встрани, нито проявяваха предпазливост. Твърде са близо до дома си, за да се тревожат, помисли си Морган. Така му се искаше да знае какво се намира в каруцата. Той надзърташе надолу, сякаш би могъл да проникне отвъд платнището, което я покриваше, но нищо не се показваше. Целият гореше като в треска, продължаваше да се разкъсва между съмнение и увереност.
Върна се назад сред сенките и се сви там, целият потен. Как ли да постъпи? Имаше още една последна възможност да промени намерението си, да прецени дали решението му е правилно. Доколко вътрешният му глас го насочва вярно? Дали не се лъже?
И ето че се изправи и тръгна напред, плъзгайки се отново между сенките на клисурата, загърбил всякакви мисли, решен да действа. Направи нещо. Направи нещо. Шепотът се превърна във вик и той го пое и се бронира в него.
Стигна до укритието си и коленичи. Хвана с две ръце дръжката на Меча, талисмана, на който се беше осланял толкова често и на който още веднъж трябваше да разчита. С каква лекота му се доверявам, помисли си той удивен. Пот се стичаше от веждите му, сърбеше го и той я изтри. Хладният утринен въздух не разхлади разгорещеното му тяло и той започна да диша дълбоко, за да успокои биенето на сърцето си. Чувстваше, че ще се пръсне. Какво ли щеше да направи магията на Меча — дали да го спаси или да го унищожи? Какво ли щеше да се случи този път?
Вече се чуваше съвсем ясно шумът на приближаващата каруца, колелата скърцаха и скрибуцаха по неравния път, конете пръхтяха в тишината. Той застина на място сред сенките на укритието си, взрян в пелената на мъглата. Едната му ръка опипваше гладката повърхност на Меча на Лех и той си спомни откъде произхожда матията на Меча, как неговият предшественик или прадядо Рон Лех е поискал от Аланон магическа сила, която да закриля Брин Омсфорд, как Друидът бе удовлетворил неговото желание, потапяйки острото на Меча във водите на Рога на пъкъла. Толкова много неща се бяха случили в резултат на тази единствена постъпка. Животът на толкова много хора се бе променил.
Той хвана с две ръце гравирангта дръжка и я стисна толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Мъглата пред него се разкъса и ездачите в черни наметала се появиха, покрити с качулки, без лица и някак си много по-големи, отколкото той бе очаквал. Конете им изпускаха дим от ноздрите си и пара се вдигаше от нагорещените им хълбоци. Спуснала се в клисурата, четирима вървяха напред, следвани от скрибуцащата, клатушкаща се каруца и нейните кочияши, а двама яздеха отзад. Сега Морган Лех беше спокоен, очакването беше свършило, всичко щеше да се случи само след миг. Призраците яздеха приведени над своите кобили, приведени бяха и кочияшите, мълчаливи и неподвижни. Лицата им не се виждаха, мислите им не можеха да се отгатнат. На гърдите на всички проблясваше монограмът с вълчата глава, като бял метал. Морган ги преброи отново — бяха общо шест. Но можеше да има и още под платнището на каруцата, чиито платнища бяха спуснати. Възможно бе каруцата да е пълна.