Выбрать главу

Морган се спусна срещу другия без да се бави, упоен от елексира на магията, тласкан от сили, които вече не му бяха подвластни. Шадуинът изпита колебание, когато видя лицето му и осъзна, че е по-слаб. Той насочи огъня си насреща му, но острието на Морган го разпръсна. Морган се нахвърли върху него, удари веднъж, два пъти, три пъти. Магията бе обзела талисмана, нагорещена до бяло. Шадуинът нададе вой, мъчейки се да се освободи, но огъня, избухна в него с ослепителна светлина и той изчезна.

Морган се обърна на всички страни, претърсвайки мрака — наляво, надясно, назад и пред себе си. Земята бе тиха и пуста На изток слънцето озаряваше хоризонта в златисти отблясъци и светлината се изливаше над дърветата, разпръсквайки сенките е мъглата. Проходът представляваше тъмен тунел, в които нищо не помръдваше. Шадуините лежаха безжизнени наоколо му. Бе останал един-единствен кон като тъмно петно на около петдесет стъпки, поводите му се влачеха, той клатеше глава и риеше земята с копита, незнаейки какво да прави. Морган го погледна, опита се да овладее разтрепераните си ръце, които непрекъснато се потяха, и бавно се изправи. Магията на Меча се отля и острието отново потъмня.

Наблизо свирна дрозд. Морган се заслуша без помръдне и собственият му дъх остро просвири в ушите му. Шадуините от Южното око сигурно са разбрали. Скоро ще пристигнат. Побързай!

Той пъхна Меча на Лех в калъфката и се втурна към обърнатата каруца като си спомни за Пар, бьрзайки да разбере, дали Равнинеца е добре. Упорито си повтаряше, че вътре сигурно е Пар. Трябваше да бъде Пар. Беше замаян и окървавен, дрехите му бяха разкъсани и кални, кожата — покрита с прах и пот. Чувстваше главата си празна и сякаш не беше неговата.

Разбира се, че ще е Пар!

Качи се в обърнатата каруца и приближи до свитото тяло, сгушено до едната разкривена страна, с обърнати към него очи Лицето беше скрито в сянката и той се наведе по-близо, премигна и се втренчи.

Не беше освободил Пар.

Това беше Рен.

XVIII

Рен бе не по-малко изненадана от срещата с Морган Лех. Висок, слаб и с игриви очи, той беше точно такъв, какъвто си го спомняше — и в същото време променен. Изглеждаше някак състарен и съсипан. А и имаше нещо в погледа, който й отправи. Тя потрепна с мигли насреща му. Какво правеше тук? Рен се опита да се изправи, но не й стигнаха силите и щеше отново да падне по гръб, ако Планинеца не се беше протегнал да я подкрепи. Той коленичи до нея, извади един оловен нож от пояса си и сряза вървите.

— Морган — тя се задъха, невероятно облекчена, и се протегна да го прегърне. — Наистина се радвам да те видя.

Той успя леко да се усмихне и нещо от момчешката му игривост се върна върху суровото му лице.

— Изглеждаш съсипана, Рен. Какво се е случило?

Тя отвърна на усмивката му угрижено. Досещаше се как изглежда, цялото й лице бе одраскано и подуто.

— Направих голяма грешка, подведох се. Не се тревожи, вече съм добре.

Въпреки това той й помогна да стане и я измъкна от строшената каруца на утринната светлина, като едва я крепеше на краката й. Тя разтърка китките и глезените си, за да възстанови кръвообращението си, после коленичи и навлажни ръцете си в росата на още мократа трева и внимателно опипа нараненото си лице.

Вдигна очи към него.

— Вече си мислех, че с мен е свършено. Как успя да ме намериш?

Той поклати глава.

— Чиста случайност. Не съм те и търсил. Търсех Пар. Мислех си, че Шадуините карат него в тази каруца. И представа си нямах, че си ти.

Тя бе забелязала известно разочарование в очите му, когато я разпозна. Сега разбираше защо. Сигурен е бил, че е освободил Пар.

— Съжалявам, че не съм Пар. Но все пак ти благодаря.

Той сви рамене и направи гримаса и тя забеляза смесицата от червена и зелена кръв по дрехите му.

— Какво правиш тук, Рен?