Преди да стигне до него, зърна коня на Шадуина, който не беше избягал н пасеше трева в края на горичката. Спря се, помисли един миг, после пъхна пръсти в устата си и подсвирна ниско и странно. Конят вдигна глава и наостри уши по посока на звука. Тя отново подсвирна, този път малко по-високо. Конят погледна към нея, после започна да рие земята. Тя бавно приближи до животното, като му говореше тихо и протягаше към него ръка. Конят я подуши и гя го погали по шията и хълбоците. Няколко мига двамата се изучаваха, после тя изведнъж скочи на гърба му и продължи да му говори гальовно, като в същото време го хвана за поводите.
Конят изцвили и подскочи при докосването й. Тя го отведе при Морган и скочи от него.
— Ще ми потрябва, ако искам да спечеля време — каза тя, като с едната си ръка продължаваше здраво да държи поводите. — Каквото намериш е твое, обичаха да казват Скитниците. Май не съм забравила всичко, което научих от тях — тя се усмихна и се протегна да докосне ръката му. — Не зная кога ще се срещнем отново, Морган.
Той й кимна.
— Най-добре да вървиш.
— Признателна съм ти, Планинецо. Няма да забравя това — Тя отново скочи на седлото. — Много път изминахме от Рога на пъкъла, нали?
— От Рога на пъкъла и от всичко останало. Не съм и допускал, че ще стигнем толкова далеч. Пази се, Рен.
— И ти също. Всичко добро.
Тя остана още миг загледана в очите му, опитвайки се да извлече сила от неговия поглед, окуражавайки се с това, че не е толкова сама, колкото си мислеше, и че понякога идва помощ най-неочаквано.
После пришпори коня и се отдалечи в галоп.
Рен препусна на запад, където се отдръпваше нощта, докато дневната светлина напълно я прогони, после спря, за да даде отдих на коня и да го напои от един вир. Тя разтри още веднъж китките и глезените си, изми дълбоките рани и тъмните синини и се закле, че когато залови Тиб Арн, ще го накара скъпо да й плати. Не беше хапвала, нито пила почти дванайсет часа, но сега нямаше време да търси храна и вода. Щом Шадуините открият, че е избягала, ще тръгнат да я преследват. Ще преследват и Морган Лех, помисли си тя с надеждата, че той знае къде да се скрие.
Отново възседна коня и препусна по ливадите, след като излезе по хълмовете в равнините под Тирс, които нодеха към Търфинг. Денят ставаше задушен и влажен, небето бе безоблачно синьо и слънцето прежуряше като пещ. Дърветата оредяха и само тук-таме се виждаха редки горички, после само по две-три дървета, докато най-сетне съвсем изчезнаха. Настана пладне и тя пресече Мермидон през една плитчина, където водите бяха плитки и мудни и на места пресъхнали. Тялото и лицето я боляха от боя и тръскането на каруцата, но тя не обръщаше внимание на болката и си мислеше каква ли суматоха е причинило изчезването й. Сигурно вече бяха тръгнали да я търсят навсякъде. Може би са намерили Ъринг Рифт и Грейл и са помислили, че и тя е мъртва. Може би се бяха примирили със загубата й и са предпочели да насочат цялото си внимание върху Федеративната армия и Смоците. Някои със сигурност щяха да пожелаят да бъде забравена. За някои нейното изчезване може би щеше да бъде добре дошло…
Тя отхвърли подобна мисъл. Нямаше какво да доказва на никого. Оставаше фактът, че трябва благополучно да се завърне. Барсимон Оридио сигурно наближаваше Ренската долина с основната Елфска армия. Ако е имал късмет, Тайгър Тай сигурно се е върнал преди настъплението на Федерацията. Да можеше да стигне при тях, преди да влязат в бой…
Тя се спря.
И тогава какво?
Какво би могла да направи?
Прогони този въпрос. Няма значение какво ще направи. Достатъчно е да бъде там и Елфите да знаят, че тяхната кралица се е върнала, че на Федерацията ще й се наложи отново да се справя с нея.
Тя свърна на север по течението на Мермидон и в поречието намери вода за коня, но не и за себе си. Слънцето палеше над главата й и изсушаваше влагата от тялото й. Беше уморена и конят също. Не би могла да продължи още дълго. Щеше да й се наложи да спре и да изчака да отмине горещината. Скръцна със зъби при тази мисъл. Нямаше време за това! Нямаше никакво време за нищо друго, освен да върви напред!
Най-сетне реши да отдъхне, защото знаеше, че трябва. Намери една ясенова горичка близо до брега на реката, където беше прохладно и можеше да се избегне най-тежката горещина. Откри няколко къпини, по-скоро горчиви, отколкото вкусни и един евкалиптов корен, колкото да дъвче нещо. Разседла коня си и го върза за един кол. Излегна се по гръб сред дърветата, загледа се към реката и, въпреки желанието си, заспа.