Беше късен следобед, когато се събуди, защото конят й тихо изпръхтя. Тя мигновено скочи и видя косматата му глава, обърната на юг. Откъм равнините и реката към нея приближаваха конници на разстояние от няколко мили — с черни наметала и качулки. Нямаше никакво съмнение кои са.
Тя оседла коня и препусна. Препуска няколко мили покрай реката, като се обръщаше назад да види дали преследвачите я следват. Разбира се, че я следваха и в Тирс сигурно я чакаха още повече. Светлината гаснеше на запад — отначало сребриста, после розова, накрая сива и когато се спусна ранният здрач, тя свърна от реката и пое на запад през равнината. Реши, че там ще може по-лесно да заблуди преследвачите си. Нали беше Скитник в края на краищата. Когато се спусне мрак, никой вече няма да може да я намери. Трябваше да спечели само малко време и да има късмет.
Но нямаше нито едното, нито другото. Съвсем скоро конят й започна да залита. Тя го подканяше, шепнейки му различни обещания, и го потупваше окуражително по шията и ушите, но той беше изтощен. Преследвачите й се бяха разпръснали по цялата линия на хоризонта и настъпваха, макар да бяха все още далече. Мракът се сгъстяваше, но луната и първите звезди се показаха, тъй че беше достатъчно светло, за да я видят. Тя си вдъхна кураж и продължи да язди.
Когато конят й се препъна и падна, тя се претърколи, изправи се, отиде при него, вдигна го отново на крака, махна седлото и поводите му и го пусна на свобода. Тръгна пеша, като накуцваше, защото нараняванията още я боляха и измъчваха, ядосана, уморена и решена това никога повече да не се повтори. Вървя дълго, без да се обърне назад, докато нощта се спусна напълно и целите равнини се окъпаха в бяла светлина. Бяха тихи и пусти и тя разбра, че преследвачите й още не са опасно близко, защото в противен случай щеше да ги чува, тъй че съсредоточи всичките си сили да мести краката си и просто да продължава да върви.
Когато най-сетне се обърна, никой не се виждаше зад нея.
Не можа да повярва на очите си. Нямаше нито един конник, нито един кон, нито един човек пеш, никой. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и отново погледна — този път не само на изток, но и навсякъде, уплашила се изведнъж, че е обкръжена. Но и там нямаше никого. Беше сама.
Усмихна се удивена.
И тогава видя тъмната сянка високо над главата си. Тя летеше към нея бавно и лениво, неотменна като зимен мраз. Сърцето й се сви от ужас, докато я наблюдаваше как все повече се откроява. Нито за миг не й мина мисълта, че може да е някой от Летящите ездачи, тръгнал да я търси. Нито за миг не го взе за приятел. Това, което виждаше, беше Глун. Разпозна го мигновено. Разпозна масивното, мускулесто тяло, навирената свирепа глава на бойната сврака, острата свивка на широките й криле. Едва преглътна от страх. Нищо чудно, че Преследвачите са останали назад. Нямаше никаква нужда да бързат, след като Глун е изпратен по следите й.
Тиб Арн сигурно летеше с него. Тя си представи хамелеонското лице на момчето, в началото приятел, после враг; в началото човек, после Шадуин. Още чуваше неприятния му смях, чувстваше топлия му дъх по лицето й, когато я удряше, вкуса на кръв в устата от ударите…
Огледа се да види дали не може да се скрие някъде, но бързо се отказа. Вече я бяха видели и където и да се скрие, щяха да я намерят. Можеше или да побегне, или да се бие — а тя беше твърде уморена, за да бяга.
Бръкна в туниката си и извади Елфовите камъни. Попретегли ги в ръка, сякаш можеше да определи тежестта на магията им и изхода на битката. Погледна на запад, но там нищо не се виждаше, горите чернееха под хоризонта. Едва ли някой щеше да я потърси толкова надалече през нощта. Стисна зъби и отново си спомни за Гарт, като се питаше какво ли би направил той в такава ситуация. Наблюдаваше как Глун лети все по-близо, без да бърза, носен по течението на вятъра, плавно и с лекота, уверен в собствената си сила и възможности, в това, което може да направи. Бойната сврака — бърза и решителна — щеше да я грабне още при първото спускане, преди да успее да призове магията на Елфовите камъни. А и имаше лесно да ги насочи срещу движеща се мишена.
Свърна през равнината зад малка височинка, където да се прикрие. Все е нещо, каза си Рен, без да отмества поглед от Глун. Спомни си какво бе направила бойната сврака с Грейл. Чувстваше се малка и уязвима, вцепенена от страх, сама сред ширналите се ливади, празни докъдето й поглед стигаше, без жива душа, която да й се притече на помощ. Този път Морган Лех го нямаше. Нямаше кой да я спаси. Трябваше да води битката сама и животът й зависеше от собствените й сили и късмет.