Стисна здраво Елфовите камъни. Ела насам, Глун. Ела да видиш какво съм ти приготвила. Бойната сврака ту се издигаше, ту се спускаше, кръжеше напред-назад, сякаш не я беше грижа за нищо — един тъмен силует в меката синева на небето. Рен нетърпеливо зачака. Хайде, идвай! Идвай!
Точно в този момент Глун падна като камък и изчезна.
Рен се сепна и се завтече напред. Нощта се разгръщаше наоколо й широка, мрачна, пуста. Какво се бе случило? Усети как капки пот се стичаха по гърба й. Къде бе изчезнала свраката? Не можеше да потъне в земята, това беше невъзможно…
И точно тогава разбра какво става. Глун се бе впуснал в нападение. Беше се снишил до земята, за да не се вижда сянката му и връхлиташе насреща й. Нима толкова бързо? Толкова неочаквано? Изпадна в паника и започна бавно да отстъпва назад. Та тя не го виждаше! Опитваше се да различи свраката в тъмнината, но не я забелязваше. Опита се да долови шум, но бе обгърната от тишина.
Къде е тя? Къде…?
Само инстинктът й я спаси. Хвърли се импулсивно встрани и усети как масивното тяло на свраката профуча покрай нея и острите й нокти разкъсаха въздуха само на няколко сантиметра от Рен, без да я докоснат.
Тя мигновено се изправи на крака, обърна се в посоката, в която си мислеше, че е отлетяла свраката, призова магията на Елфовите камъни и я насочи в нощта като сноп син огън. Но огънят озари пустото пространство и не удари нищо. Рен се сниши и отчаяно се заоглежда наоколо в бледата светлина на луната. Свраката сигурно ще се върне — но тя не можеше да я види. Беше изгубила дирите й. Всичко чак до хоризонта беше невидимо. Обзе я отчаяние. Откъде ли щеше да се появи? Откъде ли?
Насочваше магията на посоки, надясно и наляво, хвърляше се на земята, търкаляше се, после отново се изправяше и пак насочваше магията. Чу как магията се удари в нещо. Надигна се писък, последван от плясък на криле, и Глун се стрелна вляво с диво съскане. Тя погледна в посоката, от която идваше звукът, като избърса очите си от праха. Нищо.
Изправи се и побягна. Престана да мисли за болката, препускайки през пустите ливади, докато стигна до едно пресъхнало корито на около стотина метра от нея и се хвърли в него като мъртва. Усети вече познатото префучаване на тъмната сянка над главата й. Глун я беше пропуснал за малко. Прилепи се до земята и се загледа към небето. Виждаха се само луната и звездите, но друго нищо. По дяволите! Изправи се на колене. Пресъхналото корито я скриваше донякъде, но не достатъчно. А и нощта не й помагаше много, защото зрението на бойната сврака беше десет пъти по-добро от нейното. Тя можеше ясно да я види в коритото, докато Рен не я виждаше изобщо.
Изправи се и отново насочи Елфовата магия, разчитайки на късмета си. Огънят профуча над равнината и тя усети как енергията му премина през нея. Не можа да потисне един вик на еуфория и зърна свраката едва миг преди тя да връхлети отгоре й. Избълва яростно магическия огън. Твърде късно. Трябваше пак да се хвърли на земята. Но бързината й я спаси. Синият огън на Елфовите камъни принуди свраката в последния момент да се отклони от посоката си и така още веднъж не успя да я уцели.
Този път видя Тиб Арн, макар и само за миг. Русата му коса се вееше на вятъра. Чу го как извика от ярост и безсилие и тя също извика насреща му — гневно и оскърбително.
Небето и земята притихнаха. Тя се сви в коритото, разтреперана и потна, стиснала Елфовите камъни в ръка. Щеше да изгуби тази битка, ако не направи нещо, което да промени съотношението на силите. Рано или късно Глун щеше да победи.
И този миг чу друг вик, този път от запад — див кряськ, който разцепи тишината. Обърна поглед нататък. Не можеше да разбере откъде точно идваше викът, но го разпозна. Беше Рок. Викът се изви отново — рязък и предизвикателен.
Дух! Това беше Дух!
Тя гледаше как тъмната му сянка се носи в нощта, спускайки се бързо като стрела. Дух, мислеше си тя — това означаваше Тайгър Тай! Надеждата й се върна. Тъкмо се канеше да се изправи и да извика в отговор, но бързо прилепна към земята отново. Глун беше още тук и търсеше възможност да я довърши. Напразно претърсваше мрака с очи. Къде беше тази сврака?
Тогава Глун се издигна в мрака, за да срещне новия предизвикател, едрото му черно тяло набираше скорост. Рен скочи на крака и викна предупредително. Дух настъпваше, после в последния момент изви встрани, тъй че свраката не можа да го удари и литна след него. Гигантските птици кръжаха, дебнейки се една друга, маневрирайки и хитрувайки, като всяка се стремеше да установи преимущество над другата. Рен скърцаше със зъби от безсилие, неспособна да окаже някаква помощ. Глун беше по-едър от Дух и бе обучен да убива. Глун беше Шадуин и владееше магия. Дух беше смел и бърз, но какви шансове имаше той?