— Намерих независимите в Драконовия зъб вчера сутринта — Тайгър Тай не изпускаше дланите й от своите възлести ръце, държеше я, сякаш се страхуваше, че тя може да изчезне. — Вождът им ми каза, че не е изпращал момче, а друг вестоносец. Тогава разбрах какво се е случило. Оставих ги да тръгнат когато могат и се върнах да те потърся. Но както разбрах, твърде късно. Теб вече те нямаше. Търсихме те през целия ден. Намерихме Рифт и Грейл, но от тебе нямаше ни следа. Разбрах, че момчето те е отвело някъде, но знаех също, че ако има начин, ще избягаш. Тръгнах с Дух сам, след като другите прекратиха издирването през нощта, и продължих да те търся — той я изгледа продължително. — И добре направих.
— Наистина е така — съгласи се тя.
— Дявол да го вземе, не ти ли казах да не тръгваш с никой друг освен с мене?
Рен се наведе към него, толкова развълнувана, че не можеше нищо да каже.
— Не ми напомняй — прошепна тя.
Може би той съзря болката в очите й. Може би я долови в гласа й. Задържа погледа й още миг, после пусна ръцете й и се дръпна назад.
— Никога повече не прави това. Положил съм много време и усилия и твоята сигурност ми е скъпа — той се изкашля. — Ще ида да видя дали Дух не е пострадал.
Той преглежда няколко минути огромния Рок, като внимателно опипа тъмноперото му тяло. Дух строго го наблюдаваше. Когато Летящият ездач му заговори, Рокът заби клюн, разтвори огромните си криле и целият се разтресе.
Доволен, Тайгър Тай му махна да спре. Той гордо погледна към птицата.
— Както виждаш, съвсем естествено е, че той спечели битката — заяви Тайгър Тай с обичайния си дрезгав глас.
Рен известно време нищо не отвърна. После се усмихна.
— Така си и знаех.
Тайгър Тай й помогна да се качи и я превърза с ремъците. Потупа Дух в знак на благодарност, поклати глава като на себе си и също се качи. Рен хвърли поглед към непомръдващия нощен пейзаж, тих и пуст, ако не се смята димът от тлеещите останки на Глун. Чувстваше главата си куха и уморена, но в същото време възбудена. Елфската магия продължаваше да й въздейства, преминаваше през нея като огнени искри.
И този път успях да оцелея, помисли си тя. Чудеше се докога ли ще трае това.
— Те няма да спечелят — промълви неочаквано тя. — Няма да им позволя.
Той не я попита какво има предвид. Изобщо нищо не каза. Само я погледна и кимна. После подсвирна на Дух и огромната птица се издигна и бързо полетя в тъмното.
XXIX
Морган Лех остана загледан след Рен, докато тя се загуби в оредяващата тъмнина. Разочарованието му, че не бе намерил Пар, бе смекчено от задоволството, че усилието му не беше напразно. Само като си представи — да открие не друг, а Рен! Мислеше си, че светът не е толкова голям и може би потомците на Шанара и техните съюзници, в края на краищата, имат шанс да победят Шадуините. Отново се обърна на изток, загледан в просветляващия хоризонт, в сребристосивата светлина, която се разливаше над върховете на дърветата и планинските склонове в бавно разширяващи се вирове. Изгревът настъпи. Покривалото на нощта, което закриляше Морган, се вдигна и той бе изложен на по-голям риск, отколкото очакваше.
Хвърли един поглед към корпуса на прекатурената каруца и черната купчина повалени Шадуини и, без да иска, си помисли: „Аз успях. Надвих ги всичките“.
Но къде да се дене сега? Шадуините от Южното око скоро щяха да се появят. Лесно щяха да намерят следите му, да го настигнат и да го накарат скъпо да им плати за стореното. Дълбоко въздъхна и погледа още малко наоколо, сякаш да реши накъде да побегне. Не можеше да се върне на хълма — щяха да го потърсят първо там. Щяха да открият следите му и да тръгнат по тях, надявайки се, че ще бъде толкова глупав, та да се върне там, където се бе крил преди.
Той леко се усмихна. Е, не беше чак толкова глупав, но идеята да ги накара да го помислят за такъв съвсем не беше лоша.
Върна се по собствените си следи през клисурата. Не се опитваше да скрива следите си, а ги смесваше с предишните, за да създаде впечатление, че не е сам. После пак се върна назад, този път по-предпазливо, защото Шадуините може би се бяха появили в негово отсъствие. Но още ги нямаше. Отсрещната клисура и откритата местност след нея бяха пусти, с изключение на мъртвите. Той продължи по следата, оставена от каруцата, за да скрие стъпките си и така вървя няколко мили през хълмовете, след което рязко свърна на север сред високите треви, откъдето предпазливо мина зад скалите на един хребет. Ако има късмет, няма да открият къде се е отклонил и ще да бъдат принудени сляпо да търсят из цялата околност. Това можеше да му даде още известно време, докато реши накъде да тръгне.