Всички усилия обаче щяха да са напразни, ако Шадуините успеят да подушат следите му. Ако могат да ги надушват като животните, тогава той е заплашен, каквото и да стори, освен ако не се отъркаля в кал и не използва миризливи треви, а нямаше как да стори това. Какво ли щяха да направят тези квази-Елфи? Искаше да узнае нещо повече за тях. Жалко че не бе имал време да попита Рен, но вече беше късно. Трябваше да се уповава на късмета си. Той вдъхваше утринния въздух и си мислеше колко е щастлив, че притежава магията на Меча на Лех да го пази. И тогава осъзна, че бе получил отговор на въпроса си, дали силата на Меча ще го спаси или унищожи. Това, разбира се, не означаваше, че може напълно да разчита на него като спасител, не означаваше дори, че при един следващ сблъсък Мечът ще реагира както сега. Означаваше само, че този път е оцелял. Но все пак осъзна, че в битката срещу Шадуините можеше да разчита най-много на едно: да оцелее. И това се отнасяше не само за него, и за всички останали.
Ще дойде ден, когато няма да е така — каза си той, но не беше съвсем убеден.
Пред него се изправяха хълмове, хребети, обрасли с шубраци, падини и гъсти гори в подножието на Руните. Сега се движеше по скалите, като пестеше всяка минута и стъпваше внимателно върху острите камънаци и съборени дьнери, където можеше да се подхлъзне. Вече беше решил какво да прави. На юг се намираше хълмът, където бе стоял на пост, и ако Шадуините тръгнеха подире му, щяха да започнат оттам. На запад се бе отправила Рен и те със сигурност щяха да се насочат и нататък. На север се намираха градовете на Калахорн — Тирс, Кърн и Варфлийд — тъй че следващият логичен удар щеше да бъде натам. Последното място, където щяха да тръгнат да търсят, беше на изток, в околността на Южното око — тяхната цитадела, защото едва ли щяха да допуснат, че човек, току-що унищожил техен конвой, за да освободи Кралицата на Елфите, ще се отправи в същата посока, в която е пътувал конвоят.
Кралицата на Елфите, каза си той, прекъсвайки хода на мислите си. Рен Елеседил. Мъничката Рен. Той поклати глава. Едва я помнеше от времето, когато тя растеше заедно с Пар и Кол в Сенни дол. Направо не беше за вярване каква е станала.
Той направи гримаса. Та нима същото не се отнасяше за всички ни, рече си Морган, сви рамене и престана да мисли за това.
Слънцето се бе издигнало наз хоризонта и нощните сенки се скриха. Лятната горещина се спущаше над тревите и дърветата с тежкия мирис на суха пръст и задуха. Морган откри един поток, който бълбукаше между скалите, и тръгна покрай него, докато стигна до бързей с чиста вода и пи. Нямаше нито храна, нито вода, а трябваше да си осигури, ако иска да издържи по-дълго. Спомни си за Дамсон и Мати с надеждата, че не се решили тъкмо този ден да се върнат от търсенето, което бяха предприели на юг, защото, очаквайки да намерят него на онзи хълм, много вероятно бе да се натъкнат на Шадуините. Тази мисъл не беше никак приятна. Длъжен бе, разбира се, да ги предупреди, но за целта самият той трябваше да остане жив.
Отклони се от потока и тръгна нагоре по баира. Скрит в една борова горичка, обърна поглед към хълмовете на юг, за да види дали не бяха тръгнали да го преследват. Дълго остана там, оглеждайки всичко наоколо. Никой не се появи. Най-сетне пое наново, този път на изток към планините, реката и Южното око. Намираше се над цитаделата, добре скрит сред дърветата, за да не го забележат, но достатъчно близо, за да не я изпуска от очи. Напредваше, макар да бе ранен. Болката пулсираше, но той не й обръщаше внимание. Проправяше си път умело и уверено като човек, който познава горите и може да долови какво става наоколо му, да се чувства част от земята. Вслушваше се в гласовете на птици и животни и по тяхното състояние разбираше, че няма нищо обезпокояващо.
Наближаваше обяд, но все още липсваше и помен от някакво преследване. Вече започна да се надява, че напълно го е избегнал. Намери плодове и дива зеленина за хапване и още питейна вода. Щом стигна до склоновете на Рунската планина, свърна отново на юг. Премести Меча на Лех, за да не му убива точно на раната, и се замисли над неговата история. Толкова години летаргия. Останка от едно друго време, неговата магия бе забравена, чак докато се наложи да бъде използвана срещу Шадуините, по време на пътуването към Кулхавен. Чиста случайност и нищо друго. Странни неща ставаха. Замисли се как Мечът бе променил неговия живот, как бе действал един случай в негова подкрепа, в друг срещу него и каква надежда и отчаяние му бе донесъл. Замисли се над това, че вече няма значение дали той го приема или не, дали смята връзката си с магията за добра или лоша — магията просто съществуваше. Замисли се, че Куикнинг бе осъзнала тази неизбежност по-добре от него и му бе върнала Меча цял — щом той трябва да използва магията му, по-добре да е цялата, а не частична или никаква. Куикнинг разбираше правилата на играта; тя го бе научила на тях.