Спря да почине, когато жегата стана непоносима — ярка убийствена светлина, която се надигаше от изсъхналата земя, като нажежено до бяло трептене. Седна под сянката на стар явор. Широколистните му клони се надвесиха над него като навес, катерички и птици пробягваха по тях, явно без да се впечатляват от присъствието му, увлечени в собствените си гонитби. Той се загледа през дърветата към хълмовете и поляните на юг и на изток, хванал с две ръце Меча на Лех между краката си. Питаше се дали Рен се е спасила. Питаше се къде ли са останалите, които тръгнаха заедно с него в това приключение и се изгубиха по пътя. Някои от тях сигурно бяха мъртви. Но какво ли бе станало с другите? Ровеше земята с пета и си мислеше как би искал да проумее нещата, които не знае, а после си каза, че може би така е по-добре.
Късно следобед температурата стана поносима и той пое. Сенките започнаха да се издължават, сякаш се отдръпваха от дърветата и скалите, от деретата и хребетите, зад които се бяха крили. Южното око се изправи пред погледа му. Черният му обелиск се издигаше над отровените равнини, които заобикаляха устието на Мермидон в Езерото Дъга. Самото езеро бе равно и сребристо, небето и земята се оглеждаха в него и цветовете му бяха бледи и преливащи в гаснещата светлина. Жерави и чапли се стрелкаха над водата, като бели проблясъци в сивкавата мъглица на настъпващия здрач.
Той се спря да погледне и това може би спаси живота му.
Внезапно птиците замлъкнаха и сред дърветата нещо прошумоля, едва доловимо, но съвсем определено, макар и неясно и далечно в отслабващата светлина. Морган се отдръпна сред храстите, тих като сянка и застина на място. Само след миг се появиха Шадуини — един, двама, после четирима и повече. Това беше патрул, който се движеше безшумно между дърветата. Изглежда не вървяха по нечии следи, само претърсваха и мисълта, че може да използват обонянието си, накара Морган да се смрази. Бяха на стотина метра от него и вървяха по склона. Пътеката им щеше да ги заведе по-надолу от мястото, където се криеше — но по следите, които беше оставил. Искаше му се да побегне, да се втурне бърз като стрела, но знаеше, че това е невъзможно, и се принуди да чака. Шадуините бяха в черни роби и качулки, но не носеха емблемата на Преследвачите. Това едва ли бе нарочно и означаваше че или не се чувстват заплашени, или им беше безразлично. И двете възможности не бяха успокоителни.
Морган наблюдаваше как се плъзгат между дърветата като отломки от настъпващата нощ и изчезват от погледа.
Той мигновено тръгна отново, втурвайки се бързо напред, като се стремеше да се отдалечи колкото е възможно повече от облечените в черно силуети. Дали търсеха него или някой друг? След случката с конвоя им можеха да търсят всекиго, притеснени, че сигурно има и други, скрити наоколо. Няма значение, веднага реши той. Достатъчно беше, че са тук и рано или късно щяха да го открият.
Отново премисли плана си, както вървеше, без да се забави нито миг. Не биваше да остава от тази страна на Мермидон. Трябваше да прекоси реката и да спре на отсрещния бряг, откъдето можеше да наблюдава бреговата ивица и езерото и да дочака връщането на Дамсон и Мати. За съжаление не можеше да застане така, че да наблюдава едновременно и Южното око, но беше твърде опасно да се навърта наоколо. Най-добре да почака Дамсон да каже, какво е показала Халката, когато отидоха на юг. Там можеше отново да изпробва магията, ако е необходимо. Така щеше да бъде добре.
Вече бе много близо до Южното око. Видя, че няма да успее да стигне до Мермидон и да прекоси реката без да излезе от прикритието на дърветата. Това означаваше, че трябва да да изчака да падне мрак, което щеше да стане след няколко часа. През това време не можеше да стои на едно място. Клекна сред сенките и се взря надолу, за да види дали не трябва да промени плана си. Дърветата оредяваха там, където свършваха Руните и на юг изобщо изчезваха, тъй че в равнините източно от реката нямаше къде да се скрие. Той скръцна със зъби от безсилие. Щеше да бъде много рисковано. Налагаше се да се върне обратно в планината и да се опита да намери някакъв проход на изток или да заобиколи назад по пътя, от който беше дошъл. Второто беше невъзможно, първото рисковано.