Но докато обмисляше тези възможности, отново забеляза, че нещо се движи отпред. Целият изстина и се опита да се скрие в сенките. Може би греша, каза си той. Изглежда няма нищо.
И тогава чернодрехата фигура се мерна на светло, миг преди да изчезне отново.
Шадуин.
Морган избяга отново навътре сред дърветата. Вече бе взел решение. Тръгна обратно, изкачвайки се по скалите. Реши да намери проход през Руните и така да се опита да да стигне до реката. Ако не успееше да намери път, щеше да се върне обратно и да използва прикритието на мрака. Неприятно му беше да мисли, че може да се озове тук през нощта, докато Шадуините продължават да го търсят, но нямаше особен избор. Наложи си да диша дълбоко и бавно, докато вървеше обратно през дърветатата, опитвайки се да запази спокойствие. Шадуините, които претърсваха наоколо, бяха твърде много, за да допусне, че това не е акция. Бяха успели някак да разберат къде се намира и сновяха наоколо. Гърлото му се сви. Този ден бе оцелял в една битка, но никак не му бе приятно да мисли, че ще му се наложи да влезе и в друга.
Наближаваше залез и над планините се спусна тишина, в която нищо не помръдваше. Вървеше неотклонно и безшумно. Знаеше, че и най-малкият шум може да го предаде. Чувстваше на гърба си тежестта на Меча на Лех, но преодоля изкушението да го вземе в ръце. Ако ми потрябва, тук е, каза си той — но по-добре е да не потрябва.
Вече пресичаше билото на хребета, когато забеляза една сянка да се движи сред дърветата, далеч отвъд обраслото с гъсталаци дефиле. Сянката се появи и изчезна мигновено и той остана с впечатлението, че по-скоро я е усетил, отколкото видял. Но нямаше съмнение каква е, тъй че се наведе ниско и се запромъква към дълбокия шубрак вдясно, насочвайки се високо към скалите. Един от тях, заключи той — само един. Един самотен Шадуин. Кожата му бе лепкава и гореща от пот, която се стичаше по лицето и шията му, а мускулите на гърба му бяха така напрегнати, че чак го боляха. Раната му отново запулсира от болка и му се прииска да глътне малко бира, за да накваси пресъхналото си гърло. Пътят нагоре бе блокиран от една висока урва и той неохотно трябваше да се върне назад. Имаше усещането, че някак си го подвеждат и започваше да мисли, че накъдето и да се обърне, все ще се изправя пред преграда.
Спря пред ръба на плитка пропаст и погледна назад, към кадифената одежда на дърветата. Нищо не се помръдваше, но там все пак имаше нещо, което приближаваше неотклонно. Морган си помисли да легне и да го изчака. Но ако влезеше в бой, това щеше да накара всички Шадуини в гората да се спуснат срещу него. По-добре да продължи; винаги можеше да влезе в бой.
Дърветата пред него оредяваха и той се изправи пред скупчени скали, а склоновете ставаха по-отвесни и преминаваха в урви. Вече беше стигнал толкова високо, че не можеше да продължи под укритието на дърветата, но все още нямаше никакъв проход, който да го преведе през планината. Помисли си, че отвъд скалната стена чува шума на реката, плискаща се в бреговете, но реши, че така му се е сторило. Намери място, покрито с гъст смърч и там се скри, ослушвайки се наоколо. Сега вече се чуваше шум и отгоре, и отдолу, Шадуините бяха навсякъде. Сигурно бяха открили следите му. Беше достатъчно светло, за да го проследят, а и вече приближаваха. Може би нямаше да успеят да го стигат, докато се стъмни и те престанат да виждат стъпките му, но това едва ли щеше да има значение, щом са толкова близо. За разлика от него те се чувстваха в тъмнината като у дома си, така че рано или късно щяха да го хванат.
За първи път допусна възможността да го заловят.
Протегна се и извади Меча. Обсидиановото острие проблесна в здрача и на него му беше приятно да го докосне. Представи си, че усеща магията да му откликва и да му шепне окуражително, че е на негово разположение, когато я призове. Неговият талисман срещу тъмнината. Наведе глава и затвори очи. Нима всичко се свеждаше до това? До още една битка в безкрайната поредица от битки за оцеляване? Беше уморен от всичко. Не можеше да прогони тези мисли. Беше уморен и нещастен.
Да става каквото ще!
Отвори очи, изправи се и се върна отново сред дърветата на юг, по посока на равнините, които водеха надолу към Южното око. Отказа се да се крие. Чувстваше се по-добре като върви, сякаш движението беше по-естествено, по-сигурно някак си. Спусна се надолу през гората, като внимателно избираше пътя си и се вслушваше дали няма някой да го изненада. Край него сенките се раздвижиха при всяка промяна на светлината и при тези движения сърцето му се разтуптяваше. Някъде в далечината се чу глас на бухал. Гората приличаше на нощна река, която се движи бавно и постоянно.