Той многократно се обръщаше назад, за да види дали самотният преследвач е зад него, но не забеляза нищо. Шадуините отпред също така не се виждаха, но той предполагаше, че и те, както другият, се досещат къде се намира. Надяваше се, че не общуват по телепатия, но не можеше да бъде сигурен. Те владееха магия, за която нямаше граници. Но това не е истина, опроверга се той сам. Винаги имаше граници. Цялата работа беше да разбере къде са.
Стигна до група кедрови дървета, разположени край една урва, влезе сред тях и отново се приведе и се заслуша. Остана тих като скалата зад гърба си дълго време, но нищо не чу. Въпреки това знаеше, че Шадуините са някъде наоколо. Продължаваха да търсят и да бродят навсякъде…
Точно тогава ги видя, съвсем близо, промъкващи се между дърветата на по-малко от стотина метра под него, сенки, обгърнати в черни наметала. Приближаваха към прикритието му. Дъхът му спря. Ако тръгне сега, ще го видят. Ако остане на мястото си, ще го открият. Голям избор имам, няма що — горчиво си помисли той. Държеше Меча на Лех и го стисна още по-силно. Налагаше се да се бие. Не можеше да го избегне, а знаеше как може да свърши всичко това.
Мислите му се върнаха назад към Джут, Тирс, Елдуист, Кулхавен и всички други места, където бе попадал в обсада при опити за бягство, и в ярост и отчаяние си помисли: това ти е за последен път…
В този момент една ръка запуши устата му с железен юмрук и той бе издърпан назад сред дърветата.
XXX
Здрачът се спусна на юг от Езерото Дъга с лилавосребриста мараня, която пропълзя като топка от Анар, за да прогони огненото кълбо на слънцето на запад към Черната дъбрава и още по-далеч. Полумракът бе гладък и копринен и дневната горещина бе прогонена от лек ветрец, който идваше от дълбоките гори, прохладен и приятен. Фермите, които се намираха в земите над Бойната могила, бяха окъпани в смесица от сенки и светлина и приличаха на изрисувани. Животните излагаха глави на вятъра, неподвижни в притъмняващите зелени пасбища. Стопаните се връщаха от работа и се разнасяше шум от вода, която се плискаше в легените, и аромат на храна, която вреше на печките. Имаше някакъв покой в издължаващите се сенки и умиротворение в прохладата на въздуха. Падаше тишина, която обещаваше почивка за онези, които бяха приключили още един ден.
Сред малка горичка върху ниско възвишение близо до устието на Анар, точно под Бойната могила, излизаше дим от полусрутения комин на една стара ловджийска хижа. Хижата се състоеше от четири дървени стени, протрити и остарели от времето, един схлупен дървен покрив, покрит вход, хлътнал от едната страна, и каменен кладенец отзад, в сенките на дърветата. Каруца беше спряла от едната страна на хижата и теглещите я мулета бяха вързани встрани за дърветата. Мъжете, притежаващи каруцата и мулетата, бяха в хижата, седнали на пейката покрай масата с вечеря — с изключение на един, който стоеше на пост върху каменните стъпала пред входа и наблюдаваше долината на юг и на изток. Бяха всичко пет заедно с този отвън и бяха опърпани, мръсни и закоравели мъже. Носеха мечове и ножове и белезите от много битки. Гласовете им бяха дрезгави и високи, а когато се смееха, в тях не звучеше радост.
За тях Дамсон Рей и Мати Ро едва ли бяха хора, с които си заслужава да се съобразяват.
Жените клечаха в една вада от западната страна, скрити сред гъстите храсталаци и се споглеждаха.
— Сигурна ли си? — тихо попита по-високата, по-слаба жена.
Дамсон кимна:
— Той е тук, вътре.
И двете млъкнаха, сякаш думите им не стигаха, за да продължат разговора си по-нататък. Бяха следили каруцата през целия ден, още щом се натъкнаха на следите й, докато следваха Халката южно от езеро Дъга. След като се разделиха с Морган Лех преди три дни, те преминаха през езерото и продължиха нагоре по устието на Мермидон, изпреварвайки бурята. Ветровете преди бурята им помогнаха бързо да пресекат езерото, тъй че самата буря ги застигна едва близо до отсрещния бряг. После тя се стовари над тях и ги преобърна източно от Мъгленото тресавище, тъй че се принудиха да плуват до брега. Успяха да избягат с част от храната си, целите мокри и изтощени, и прекараха нощта в една ясенова горичка, където се скриха от дъжда. Оттук се отправиха на юг, водени от светлината на Халката, като се опитваха да открият някаква следа от Пар Омсфорд. Нищо не откриха, освен следите от каруцата, а сега настигнаха и хората, пътуващи в нея.