— Това не ми харесва — тихо каза Мати Ро.
Дамсон Рей взе едната половина на Халката, стисна я в ръка и я насочи към хижата. Тя засвети като червен огън, ярко и силно. Дамсон погледна към Мати.
— Той е там.
Мати кимна. Дрехите й бяха смачкани и износени, прокъсани от клони и скали, и макар че бяха чисти след дъжда, не изглеждаха добре. Момчешкото й лице бе загоряло от слънцето, по него се стичаше пот и тя мръщеше вежди, докато разглеждаше светещото парче метал.
— Трябва да погледнем по-отблизо — каза тя. — Когато се стъмни.
Дамсон кимна. Червеникавата й коса бе сресана и превързана с лента през челото, а дрехите й бяха също като тези на Мати. Чувстваше се уморена и гладна, имаше нужда от топла храна и баня, но засега трябваше да мине без тях.
Върнаха се по вадата до мястото, където бяха оставили багажа си, седнаха, хапнаха малко плодове и сирене и пийнаха вода. Хранеха се мълчаливо, а сенките се издължаваха. Наоколо се спусна мрак, луната и звездите изгряха и настъпи приятна прохлада. Тези две жени бяха твърде различни. Дамсон бе пламенна, непосредствена и уверена в онова, което върши, Мати — хладна, затворена и подлагаща всичко на съмнение. Онова, което ги свързваше, освен общото им дело, беше желязната решителност, придобита вследствие на години борба за оцеляване в служба на независимите. След като прекараха заедно три дни, търсейки Пар Омсфорд, те бяха започнали да изпитват взаимно уважение. Когато тръгнаха, знаеха малко една за друга и всъщност все още беше така, но онова, което знаеха, беше достатъчно: всяка от тях бе уверена, че може да разчита на другата, когато се наложи.
— Дамсон — неочаквано се обади Мати Ро. Бе станало по-тихо и тя шепнеше. — Случвало ли ти се е понякога да се окажеш в небрано лозе? — тя изглеждаше като че ли объркана. — Точно така се чувствам в момента. Тук съм, но не съм сигурна защо.
Дамсон дойде по-близо.
— Искаш ли да бъдеш някъде другаде?
— Не зная. Не, мисля че не — тя прехапа устни. — Но не съм сигурна какво правя тук. Зная защо дойдох, но не разбирам кое ме накара да взема това решение.
— Може би причината няма значение. Може би единственото, което има значение, е това, че си тук.
Мати поклати глава.
— Не мисля така.
— Сигурно не е толкова трудно да разбереш, аз съм тук заради Пар, защото му обещах да го намеря.
— И защото го обичаш.
— Да.
— А аз дори не го познавам.
— Но ти познаваш Морган.
Мати въздъхна.
— Познавам го по-добре, отколкото той познава себе си. Но не съм влюбена в него — тя помълча известно време. — Поне така ми се струва — Мати погледна настрани, натъжена от това признание. — Дойдох тук, защото се отегчавах да стоя все на едно място. Така и казах на Планинеца. И беше вярно. Но дойдох заради още нещо, но просто не зная какво е то.
— Мисля, че може би е Морган Лех.
— Не е.
— Струва ми се, че ти имаш нужда от него.
— Да имам нужда ли? — Мати беше озадачена. — Не мислиш ли, че е обратното? Той има нужда от мен!
— И това е така. Вие имате нужда един от друг. Аз ви наблюдавах, Мати — тебе и Морган. Забелязах как го гледаш, когато той не те вижда. Забелязах и него как те гледа. Между вас има нещо повече, отколкото си мислите.
Високото момиче тръсна глава.
— Не.
— Ти се тревожиш за него, нали?
— Това е различно.
Известно време Дамсън я наблюдаваше без нищо да каже. Мати гледаше някъде в пространството между тях, кобалтовите й очи бяха бездънни и неподвижни. Тя виждаше нещо, което никой друг не можеше да види.
Когато вдигна поглед, очите й бяха празни и тъжни.
— Той още обича Куикнинг.
Дамсон бавно кимна с глава.
— Да, вероятно.
— Винаги ще я обича.
— Сигурно, Мати. Но Куикнинг е мъртва.
— Това няма значение. Чувала ли си го как говори за нея? Тя е била красива и магична и също е била влюбена в него — Мати примигна със сините си очи. — Трудно е да се опитваш да преодолееш нещо подобно.
— Няма защо да го правиш. Не е необходимо.