Заспа и сънищата му бяха неспокойни, изпълнени с неясни лица и гласове. Събуди се призори от някакво предчувствие, което го измъкна от съня като плувец от водата, захвърляйки го на сушата сред вихъра на вятъра. За миг остана парализиран от това внезапно събуждане, застинал в колебание, с разтуптяно сърце и очи, които мъчително се взираха в мрака. Едва след малко успя да се раздвижи, отпусна крака от леглото и когато усети твърдия каменен под, се почувства по-уверен. Изправи се и забеляза, че още е в тъмната мантия, в която бе заспал, защото не намери сили да я съблече преди да си легне.
Някакъв шум се чу пред вратата му, някой тихо почукваше или драскаше по старото дърво.
Мърко.
Отиде да отвори вратата. Огромният котарак бе застанал пред нея и втренчено го гледаше. Направи няколко кръгчета много неспокоен и се върна отново, с вдигната глава и блеснали очи.
Иска да го последвам, помисли си Уокър. Нещо се е случило.
Сложи си една дебела наметка и излезе от спалнята в гробната тишина на замъка. Звукът от стъпките му отекваше в каменните стени, докато бързаше надолу из древните коридори. Мърко вървеше пред него като безшумно си проправяше път сред сенките, лъскав и черен сред мрака. Минаха покрай стаята, където спеше Коглайн, без да забавят ход Заплахата явно не се криеше тук. Нощта отминаваше, на изток изгряваше зората, огряна в сребриста светлина която се процеждаше през прозорците на замъка в зимното облачно утро. Уокър не обръщаше внимание на всичко това, очите му следваха неотклонно дивата котка, която се промъкваше между сенките. Напрегна целият си слух, за да чуе нешо или да долови поне намек за случилото се. Но тишината бе непроницаема.
Изкачиха се по главния коридор до вратите, извеждащи към бойниците и излязоха на открито. Утрото бе хладно и навяваше чувство за празнота. Цялата долина бе обвита в мъгла, която пълзеше по склона на Драконовия зъб на изток, а на запад стигаше чак до Стрилхайм, обвивайки всичко с плътна, непроницаема пелена. Паранор лежеше също потопен в мъгла и само най-високите му кули се подаваха над мъгливото море. В бледата светлина на ранното утро вятърът извиваше мъглата на кълба и извикваше на живот странни форми и образи.
Мърко ситнеше надолу по пътеката и душеше наоколо, като неспокойно махаше с опашка. Уокър следваше подире му. Те обиколиха парапета откъм южната част без да забавят ход, нито да видят или чуят каквото и да било. Минаха покрай откритите стълбища и входове на крепостта, обитавани като че ли от духове.
Когато минаваха по западния парапет, Мърко внезапно забави ход. Козината на дивия котарак настръхна, той разтегли муцуна и изръмжа. Уокър приближи и го погали по козината, за да го успокои. Мърко се бе втренчил в мрака пред себе си. Намираха се над западната врата на крепостта.
Уокър се озърна в мъглата. И той усещаше нещо.
Някакво присъствие наблизо.
Секундите минаваха, но нищо не се появяваше. Уокър започваше да губи търпение. Може би трябваше да излезе, за да погледне.
В този момент мъглата внезапно се вдигна като с един замах и се появиха конници. Бяха четирима — изпити и призрачни в бледата светлина. Вървяха бавно и внимателно, сиви като мрака, който бе помогнал да се приближат незабелязано. Това бяха четирима конници, но никой от тях не приличаше на човек, а и животните, които яздеха, бяха отвратителни подобия на животни, покрити целите с люспи, с криви нокти и зъби. Четиримата конници, всеки от които беше поразително различен от останалите, яздеха кобили, които приличаха на самите тях.
Уокър Бо веднага разбра, че бяха Шадуини. Разбра също, че идват заради него.
Разгледа ги хладнокръвно и безпристрастно.
Първият бе висок, строен и смъртноблед. Кожата му бе опъната върху костите и той приличаше на скелет, приведен напред като котка, която се готви да нападне жертвата си. Лицето му приличаше на череп с отпусната челюст, а очите му бяха безизразно втренчени, с опулен и празен поглед. Той не носеше дрехи и голото му тяло не бе тялото нито на мъж, нито на жена, а на нещо средно. От ноздрите му излизаше зеленикава мъгла.
Вторият конник също не би могъл да се оприличи на нищо. Имаше силуета на човек, но без кожа и кости. Приличаше на ужасен тъмен облак, който се виеше и гънеше вътре в очертанията си. Това бе облак, който наподобяваше затворени зад стъкло мухи или комари, скупчени толкова нагъсто, че препречваха достъпа на светлината. Ужасяващите звуци, които издаваше, трябваше да предупредят, че в неговия призрачен образ е скрито такова зло, че просто е страшно да си го помислиш.