— Необходимо е.
— Той ще я забрави с времето. Това е неизбежно.
— Не, никога. Няма да допусне това.
Дамсон въздъхна и погледна настрани. Нощта наоколо им бе дълбока и тиха, сякаш в нея бе стаено някакво очакване.
— Той се нуждае от теб — прошепна накрая тя, като не знаеше какво друго да каже. После отново се обърна към Мати. — Куикнинг я няма, Мати, а Морган се нуждае от теб.
Те се загледаха една в друга в мрака, преценявайки доколко тези думи са верни, доколко са силни. И двете не казаха нищо. После Мати се изправи и отново се обърна към поляната и хижата.
— Трябва да идем да погледнем.
— Аз ще отида — изправи се Дамсон до нея. — Ти ме чакай тук.
Мати хвана ръката й.
— А защо не аз?
— Защото аз зная как изглежда Пар, а ти — не.
— Тогава ще отидем двете.
— И да се изложим и двете на риск? — Дамсън задържа поглед на нея. — Знаеш, че не бива.
Мати я изгледа укорително, но после пусна ръката й.
— Права си, ще те чакам тук. Внимавай.
Дамсон се усмихна, обърна се и изчезна в мрака. Вървеше безпрепятствено по вадата, докато се озова северно от хижата. Вътре бе запалена лампа, която хвърляше жълтеникава светлина през откритите странични прозорци и отворената врата. Тя спря, за да обмисли положението. Отвътре долитаха гласове на мъже, но червеното огънче на лула и дъхът на тютюн я предупредиха, че часовоят продължава да стои на стъпалата пред входа. Огледа тъмните силуети на мулетата, които мърдаха в редица близо до хижата, после чу шум от счупено стъкло и ругатня отвътре. Мъжете пиеха и спореха помежду си.
Продължи по вадата към гората и се появи зад хижата с намерение да приближи откъм южната стена, страхувайки се, че животните могат да я издадат, ако приближи от север. Облаците се носеха като фантоми над главата й и светлината се променяше, когато минаваха пред луната и звездите. Дамсън се промъкна покрай дърветата, скрита в сенките им, като стъпваше внимателно, макар че гласовете и смехът биха заглушили другите шумове. Когато се озова зад хижата, тя излезе от сянката на дърветата и бързо приближи до задната стена, промъкна се към южния прозорец. Сега гласовете ясно долитаха до нея и тя долавяше в тях гняв и злоба. Жестоки мъже бяха това, не можеше да има никакво съмнение.
Пропълзя близо до прозореца, предпазливо се изправи и погледна вътре.
Кол Омсфорд лежеше в дъното на старата порутена хижа и слушаше спора на мъжете, които играеха на зарове. Беше завит в одеало и обърнат към стената. Ръцете и краката му бяха в белезници, свързани с халка, забита в гредите. Бяха му дали храна и вода, след което бяха забравили за него. И по-добре, мислеше си той изтощен, като се има предвид колко бяха разярени в момента. Пиенето и играта ги бяха направили още по-неприятни и той не искаше дори да си помисли какво би станало, ако си спомнят за него. Бяха го били вече два пъти, откакто го заловиха — веднъж, защото се бе опитал да избяга, и още един път, когато се бяха ядосали на нещо и решиха да си го изкарат на него. Целият беше одраскан, наранен иподпухнал и след като цял ден се друсаше в дъното на каруцата, сега не искаше нищо друго, освен да го оставят да поспи.
Проблемът, разбира се, беше, че при такива условия не можеше да се спи. Въпреки умората и болката шумът му пречеше. Лежеше и слушаше, като се чудеше какво да направи, за да си помогне. Отново се замисли как да избяга. С каруцата и мулетата се пътуваше бавно, но до Дехтера оставаха още три-четири дни път, а стигнеха ли там, с него бе свършено. Чувал бе за робските мини, където работеха предимно Джуджета. Морган му бе разказвал за мините, за които бе узнал от Стеф. Използваха ги като наказателна колония Джуджетата, които се противопоставяха на федеративните окупатори и по-специално за заловените от Съпротивата. Джуджетата, изпратени в мините, никога не се връщаха. Никой никога не се беше връщал оттам. Морган бе чувал да се говори за Южняци, изпратени на работа мините, но досега не вярваше, че е възможно.
Вглеждаше се в очуканите, напукани греди на стената. Изглежда му бе писано да изпита много горчиви истини на свой гръб.
Пое си дълбоко дъх, задържа го и издиша бавно и уморено. Времето летеше и шансовете бяха отдавна изгубени. След тренировките с Улфкингро в Южното око той беше кален и в доста добра форма. Но това малко го успокояваше при настоящите обстоятелства. Едва ли би могъл да се освободи от оковите без ключ. Изпробва ключалките, но бяха твърде здрави. Беше се опитал да убеди похитителите си да му свалят белезниците, за да може да ходи сам, но те само му се изсмяха. Планът му да освободи Пар от Ример Дал и Шадуините беше само смътен спомен. Той беше толкова далеч от това, колкото и от родния си дом в Сенни дол, а от него го делеше огромно разстояние.