Забавиха се колкото да освободят ръцете и глезените на Кол от белезниците, хвърляйки тревожни погледи през рамо, после бързо побягнаха, оставяйки зад себе си димящите руини на хижата, празната каруца и мъртвите тела. Мулетата бяха избягали отдавна, останалите живи търговци на роби също бяха изчезнали и всичко наоколо бе безжизнено и пусто. Равнинеца и жените миришеха на огън и пепел, очите им сълзяха от дима и бяха опръскани с кръвта на мъжете, които убиха. Мати беше получила няколко дребни рани, а лицето на Дамсон беше одраскано, но и двете не бяха засегнати сериозно. Кол Омсфорд вървеше така, сякаш краката му са счупени.
Когато се скриха сред дърветата, където бяха оставили багажа си, те се почистиха, колкото можаха, хапнаха малко, пийнаха вода и се опитаха да си изяснят какво е станало. Бързо разбраха, че в Кол е другата половина на Халката, която откраднал от Пар, докато бил под влияние на Огледалното покривало, което обясняваше защо Дамсон и Мати мислеха, че са по следите на Пар. То обаче не обясняваше защо Халката бе станала по-ярка и когато Дамсън я насочваше към Южното око, макар че след като чуха разказа на Кол за това, което се беше случило с братята, можеше да се предположи, че магията на Пар е въздействала на диска по някакъв начин. Магията на Пар оказвд въздействие върху всичко, до което се докосне, забеляза Кол. Нещо ставаше с Равнинеца и ако те не стигнеха бързо до него, за да разберат какво го измъчва, щяха да го изгубят завинаги. Кол не можеше да обясни на Дамсон и Мати какво е това, но беше сигурен. Магията на Шанара му бе разкрила много истини, които оставаха скрити от него преди, и това беше една от тях.
Ясно бе какво трябва да направят. Всички те, дори и Мати Ро, имаха обща цел. Взеха багажа си и отново се отправиха през поляните на север към Езерото Дъга и горичките отвъд него. Предстоеше им сблъсък с Шадуините и Ример Дал. Морган щеше да ги чака там и те заедно смятаха да се опитат да освободят Пар. Четиримата можеха да се опълчат срещу враговете си, поддържани от талисманите и магиите, от куража и решителността си. Но нищо повече. Впускаха се в една лудост, но отдавна бяха престанали да се уповават на разума. Бяха приели това каго нещо естествено, както изгрева на слънцето, което се появява на изток и хвърля златисти отблясъци върху тъмния хоризонт. Бяха приели това както бяха приели различните посоки, в които ги бе захвърлир животът, и кръстопътищата, на които ги срещаше общата им съдба. Знаеха, че има неизбежни неща, които не могат да се променят, и това беше със сигурност едно от тях.
Надяваха се, без да споделят гласно мислите си, че специално тази неизбежност ще завърши добре.
Морган Лех не успя дори да ахне.
Атаката беше така бърза и неочаквана, че той се озова на земята преди да помисли да действа. Ръката продължаваше яко да стиска устата му и един черен силует се надвеси над него и го притисна към земята. Беше изгубил Меча — единственото, което би могло да му помогне и бе така изненадан от неочакваното нападение, че макар интуицията да му подсказваше да направи нещо, не можеше да се помръдне като малко животно, уловено по време на сън. Гърлото му се сви и той не можеше дъх да си поеме. Имаше чувството, че е мъртъв.
Огромно брадясало лице се надвеси близо до него, сякаш бе любопитно да узнае що за създание е и искрящите жълти очи на дивия котарак примигнаха насреща му.
— Спокойно, Планинецо — прошепна един познат глас в ухото му, тих и окуражаващ. — Нищо не те заплашва. Това съм аз.
Ръката се махна и Морган отново можеше да диша, макар усилено и неравно. Напрегнатите му мускули се отпуснаха и стомахът вече не го свиваше.
— Тихо сега — прошепна гласът. — Все още са много наблизо.
После лицето на котката се отдръпна и той видя Уокър Бо.
XXXI
Стреса не дойде при Рен Елеседил чак до зори. Звездите продължаваха да греят през черното кадифе на небето и плътни сенки покриваха гората. Само едно слабо проясняване на изток отвъд дърветата намекваше за настъпването на новия ден. Рен се изправи при появата й, готова веднага да я посрещне, и успокоена от идването й. Беше я чакала през цялата нощ, макар че спокойно можеше да й е нужен още един ден, за да стигне до нея. Елфският й слух долови шума от стъпките й преди да изникне от мрака и тя тихо й подвикна:
— Стреса. Ела тук.
Тя покорно приближи, шиповете й бяха прилегнали върху мускулестото тяло с вдигната муцуна, за да души. Очите й горяха като свещи.